— Най-лесно е да се стори магия на сложна машина. Простите механизми са почти неуязвими за заклинания, а пък живите същества имат душа, която криво-ляво се съпротивлява на магията…
— Е, добре, миличко, ама не ми е ясно как ще омагьосаш един танк, например!
— Ох, Дичооо… Ами че електрониката по него, нека и високоорганизирана, ала няма душа — ще я блокирам по-лесно, отколкото да смачкам с магия комар!
— Ха! В един Т-34 няма електроника, ще прощаваш…
— Ала това свидно ти желязо гори нафта, която мога да превърна в мазут или в бензин — така даже по-лесно ще е, отколкото да я правя на вода, да речем… и тогаз — бам! изгоря ти танкът! Или ще се задави. А пък и барутът в снарядите няма да гърми, както трябва, а ще ги плюе аки стара баба зъбите си. И туй е само мъничка магийка — не съм казала, че ще направя от горивото захарен сироп, а експлозивите — в глина, нали? А най-никаква мъчнина би ми било да изсуша смазката в лагерите на ходовата част — ще ли ме гониш с такова возило, а, Тома Неверни?
— Значи… В Долната земя не използват… хм, огнестрелно оръжие като нашето?
— Кой би посмял да мъкне пушка, след като всеки вещер даже, не споменавам колобър, ще му възпламени патроните в паласката!? По-добре е с лък или сабя.
— Сабя не може ли да се омагьоса?
— По-мъчно. А ако и име ѝ дадеш, тя ще се ерчи на заклинанията като да е жива, без да е такава. И стрела, кога е ненадейна, или в облак от други стрели лети — също не е леко с вълшебство да отклониш-отметнеш…
— Значи, най-сигурно е да знаеш огън да бълваш, като тебе, нали, Веренче?
— Ха-ха! Може и тъй…
— Ами ако…
— А, не. Като си допиша в тетрадката за моя Свят, ще го прочетеш сам!…
… Радослав въздъхна и смъкна шлема си.
Облачните следи изтъняваха, дочу се далечен гръм. Няколкото светли точки прекъснаха дирите си и се превърнаха в бледосини парашутчета на глухарче, но илюзията за размерите им се разсея моментално. Те се уголемяваха, растяха, а заедно с тях растеше изумлението на Радослав.
Метални кълба с големина на двайсететажни блокове със съвършена точност кацаха в полето на юг и запад от недостроения Периметър. Издутите парашутни куполи увяхваха, сбръчкваха се и покриваха гигантите, земята до тях, цопваха в реката.
Местността потръпваше при всяко приземяване.
Общо кацнаха единайсет кълбовидни апарата. Дори отдалеч по корпусите им личаха следи от обгаряне.
Разнообразни племена грамори и фамори, човекоподобни горски жители (за които Дичо реши, че трябва да са самодивски род), върколаци и други същества, приличащи на междурасови мелези — всички те наблюдаваха кълболетите с одобрение и коментираха помежду си събитието. Радослав понаостри уши, но схвана малко от репликите. Само едно разбра: за пристигналите се говореше, че идвали от Белон.
Белон бе една от планетите, чиито имена служеха за означаване на батальоните — „арави“ — в състава на Армията. С още по-разпалено любопитство Дичо впи очи в машините на пришълците. Металните сфери пукаха, докато изстиваха, а от бронята им се сриваха и падаха големи пластове шлака.
Измина четвърт ури, ала кълболетите нито помръдваха, нито се отваряха. Офицерите, наричани „квирини“, върнаха войниците към работата им.
След още половин ури обаче около близката порта в Периметъра настъпи оживление — към Лагера пъплеше колона „белонци“, напуснали своите апарати. Строежът отново замря.
