Общ вик на ужас изригна от стадиона. Пламъци засвяткаха през облаците, които все още плискаха леден дъжд. Накъсани мълнии раздраха небето.
Мара изпищя. В коприните, покриващи главата й, разцъфтяха пламъци. Кевин бързо ги изгаси с ръце и затичаха пак.
— Натам! — викна Люджан и посочи. На сто разтега от тях, отвъд димящия кръг от локви и огън, слънчевата светлина грееше ведра и непокътната.
Кевин дръпна Мара за ръката и затичаха колкото им сили държат, но въпреки това тези сто разтега се проточиха като мили.
А след това се озоваха под слънцето.
Войниците забавиха, за да си поемат дъх. Улиците представляваха кипяща маса от уплашени хора и войници, готови за бой, за да защитят господарите си. Кевин се възползва от краткия отдих, за да погледне назад. Безумието над амфитеатъра не беше спряло. Огънят валеше на зловещи бледи резки, виковете на издъхващите се сливаха в оглушителен вой.
Улиците бяха претъпкани със страдалци. Опърлени оцелели тичаха да се спасят. Мнозина бяха нападали по очи от страх, а други правеха защитни знаци против гнева на боговете.
И тогава земята се разлюля с глухо буботене. — Земетресение! — извика Кевин. — Към онзи вход! Бързо!
Втурнаха се под арката на някаква пивница и се присвиха под широкия свод. Земята продължаваше да се люлее. Хората по улицата западаха от силния трус, а от вътрешността на пивницата се разнесоха писъци, когато таванските греди рухнаха и отгоре се посипа вар и парчета зидария. Глинени чаши се пръснаха и задрънчаха. Навън по уличната настилка се посипаха покривни плочи, корнизи и парапети, трошаха се и се пръскаха. Рухваха тераси, оплискани в кръв хора падаха като захвърлена смет.
Трусът се усили. По дължината на широката улица пробяга издуваща се вълна и въздухът прокънтя от трясъка на цепещи се греди и зидария. Кевин надви надигащата се земя в усилие да стигне до Мара, но двама войници вече лежаха над нея, заслонили я с телата си.
Безумието бушуваше и бушуваше. Самата земя се гърчеше като ранено същество. Откъм стадиона шумът от къртещи се и падащи камъни ехтеше с грохота на лавина.
После земята се смири между един удар на сърцето и следващия. Настъпи тишина и слънцето грейна през мъгла от вдигнал се прах. Улицата бе в развалини, бойно поле от отломки и стенещи ранени. Затиснати от рухнали камъни, премазани от нападали греди, лежаха смълчаните окървавени мъртви.
Кевин се надигна и помогна на Мара да стане.
Едва потисна подтика си да я целуне. Вместо това оправи косата й и съживи искрата на едната й смарагдова обеца. Въздъхна разтреперано.
— Имахме късмет. Представяш ли си какво трябва да е било в стадиона?
Очите на Мара бяха широко отворени от шока. Тя не направи никакъв опит да прикрие треперенето си, но в гласа й имаше мрачна, желязна нотка.
— Можем само да се надяваме, че лордът на Минванаби се е задържал твърде дълго на игрите.
След това, сякаш рухналата красота наоколо изведнъж я нарани, махна отсечено на Люджан и заповяда:
— Към градската ми къща, веднага!
Аракаси се появи по-късно, прашен и с опърлено облекло.
Далече от арената и района на гнева на Миламбер, къщата на Акома не беше пострадала много. Но сега десетина воини пазеха външната врата, а други стояха на стража в двора.
Началникът на шпионите влезе с котешка предпазливост. Отпусна се чак когато видя Люджан в коридора.
— Боговете да ни опазят дано, успял си — каза Люджан с хриплив от вълнение глас.
След секунди Аракаси бе на горния етаж и се поклони на Господарката на Акома.
Мара седеше на куп възглавнички, току-що изкъпана, но все още пребледняла от възбудата през деня. Под домашния й халат се показваше ожулено коляно, а очите й бяха помръкнали от грижа, която се разсея, щом видя своя Главен шпионин.
— Аракаси! Добре си дошъл. Какви новини носиш?
Началникът на шпионите отлепи чело от земята и промърмори:
— С извинението на милейди.
И попи кръвта по бузата си с някакъв мръсен парцал.
Мара махна на една слугиня и тя изтича да донесе лечебни мехлеми и леген.
— Раната е незначителна, господарке — каза Аракаси. — Един се опита да се възползва от суматохата, за да ме ограби. Мъртъв е.
— Да ограби слуга? — усъмни се Мара. Извинението беше прозрачно. По-вероятно Началникът на шпионите беше рискувал живота си заради нея, но тя се съобрази с желанието му и реши да не го притеснява с повече въпроси.
Слугинята се върна с лекарствата и Аракаси, макар да изглеждаше раздразнен, се остави да се погрижат за лицето му.
Докато слугинята почистваше раната му, Мара попита:
— А останалите войници?
— Върнаха се с мен — отвърна Аракаси неоправдано сприхаво. Погледна сърдито слугинята, след което довърши доклада си: — Макар че един понесе удар в главата от падащи грънци, ако можете да повярвате, и вероятно ще умре.
Мара гледаше мръсотията и кръвта по кърпата.
— Това е повече от драскотина. Вижда се костта. — И добави въпроса, който я пареше отвътре: — А градът?
Аракаси избута ръката на слугинята и с движение, бързо като на хищник, грабна чист парцал и го притисна до раната си.
— Милейди не бива да се притеснява за болежките на слуги.
