— Злощастната порта на Десио, която така и остана недовършена. Храмът постанови: с падането си от власт Минванаби са доказали извън всякакво съмнение, че каузата им не е намерила благосклонността на Червения бог. Следователно портата нито е осветена, нито е благословена, и може да бъде унищожена без страх от божествено наказание.
Посочи двата големи фургона, които щяха да бъдат натоварени с втората порта.
— Тази постройка ще бъде преместена на мястото, което ти осигури. Земята там ще бъде преосветена. — Иззад мрачната маска на череп гласът му звучеше почти дружелюбно. — Молбата бе донякъде странна, това преместване на молитвена порта, Мара, но след като се обсъди, не се видя никакво богохулство или светотатство. Предвид дадената клетва е разбираемо, че искаш портата да бъде преместена, след като владееш тази земя. — Сви рамене. — След като Висшият съвет е вече само съвещателно тяло, храмовете биха могли отново да поемат по-активна роля в добруването на империята. Твоята роля бе оценена високо и божиите слуги са благодарни.
Махна на един работник с лопата и го предупреди:
— Внимателно! Останките на жертвите не бива да бъдат обезпокоявани. Погрижете се около гробовете им да има повече пръст!
После, доволен, че въпросът е решен, пак се обърна към Мара.
— Ние, които служим на Червения бог, често оставаме неразбрани. Смъртта е част от живота и всички отиват в залата на Туракаму рано или късно. Не бързаме да събираме духовете им. Помни това в бъдеще, в случай че ти се наложи да потърсиш съвета ни.
Мара кимна почтително.
— Ще го запомня. — После се обърна към Люджан и каза: — Ще се поразходя.
Тръгна по полегатия склон към пристана, където до кейовете чакаха лодки. На отсрещния бряг се виждаше просторната къща, която скоро щеше да почете Акома и техните гости.
— Люджан — промълви тя, докато очите й обхождаха езерото и планините. — Мислил ли си някога, че бихме могли да загубим?
Люджан се засмя и Мара изпита близост към този мъж. Беше почти като нейния буен варварин.
— Господарке, ще съм лъжец, ако кажа, че не съм мислил за поражение безброй пъти. — И добави, вече сериозно: — Но нито за миг не съм се съмнявал в теб.
Мара импулсивно хвана ръката му.
— Благодаря ти, приятелю.
Заедно заслизаха към кейовете, където лодкарите чакаха да ги прекарат през красивото езеро. Люджан, Сарик и Кейоке седнаха в първата лодка с Мара, а войниците на Акома бързо се качиха в следващите.
Кейоке държеше вързопа в скута си все едно, че беше нещо чупливо и скъпоценно. И наистина беше скъпоценно, макар да не беше чупливо. Увито в зеления плат, извезан с драгоценни камъни, лежеше натамито на Акома. За Военния съветник на Мара да го носи бе най-високата чест, с която бе възнаграждаван някога.
Лодките заплаваха бързо. Пронизана от съжаление, че Кевин го няма сега до нея, Мара се стресна, като видя, че на пристана пред голямата къща я чака Велик. Зад него стояха жреците на Чочокан, извършили благословията на новото имение на Акома в подготовка за предстоящия брачен съюз на Мара с Хокану Шинцаваи.
Първите гости щяха да пристигнат до края на седмицата. Мара се беше успокоила, защото по нейна преценка детето на Кевин щеше да се роди почти осем месеца след женитбата, достатъчно, та някои да повдигнат вежди, но без да има неопровержимо доказателство, че бащата не е законният й съпруг.
Лодката стигна до пристана. Люджан помогна на Мара да слезе и тя се поклони на магьосника.
— Велики, оказваш ни висока чест.
Членът на Събранието, по-едрият от двамата Черни халати, придружили Фумита във Висшия съвет, се представи:
— Аз съм Хочопепа, лейди.
Жегна я тревога.
— Какво е станало, велики?
Великият махна с месестата си длан.
— Нищо. Останах само за да те уведомя, че присъствах на церемонията, когато бившият лорд Минванаби се подготви доблестно да сложи край на кръвната вражда и на живота си.
После добави тъжно:
— Елате с мен.
Свитата на Акома го последва по широките алеи от другата страна на голямата къща. Там, в смълчани редици, ги чакаха над десет хиляди души. Пред тях се издигаше голяма траурна носилка, покрита с червен плат отпред. Мара вдигна очи към четирите загърнати в плащаници тела, положени върху нея в сетния им покой.
Сълзи бликнаха в очите й, като видя, че двете са на деца. Слугите се бяха постарали да им придадат по-приличен вид, но раните не можеше да се скрият: Тасайо беше прерязал гърлата им. Призля й при мисълта, че момчето можеше да е нейният Аяки, и Люджан я хвана, за да я подкрепи.
— Щях да ги пощадя — промълви тя изтръпнала.
Великият я погледна скръбно.
— Родословната линия на Минванаби е прекъсната, лейди Мара. Събранието го засвидетелства официално. Сега, след като изпълних задължението си, ще се оттегля. Живей дълго и щастливо, велика лейди.
Бръкна в джоба си и извади талисмана си за пренасяне. Във въздуха се разнесе бръмчене и той изчезна.
Мара стоеше объркана пред множеството слуги и воини на Минванаби. Всички в първите шест редици бяха облекли сиви робски халати. Зад тях стояха войниците, струпали оръжия и шлемове в нозете си и навели глави в знак на поражение.
