Мигновено прехвърлих всички възможности и извърших всички необходими пресмятания. Кадилакът беше голяма кола с дълги врати, но той беше застанал достатъчно далеч, за да не мога да отворя внезапно вратата и да го поваля с нея. А и колата беше неподвижна. В мига, в който натиснех газта, той щеше да стреля едновременно с двата револвера. Куршумът от десния можеше и да не улучи главата ми, но този от левия със сигурност щеше да пръсне гумата, която щеше да му се случи точно на пътя. После крилата на портата допълнително щяха да забавят за миг ускорението на колата, а без предна лява гума и — най-вероятно — с тежки повреди в кормилната уредба, щях да му кацна право на мушката. Той щеше да разполага с още десет куршума. Дори да не ме убиеше на място, щях да бъда смъртно ранен, а колата щеше да е извън строя. И тогава той просто щеше да презареди на спокойствие револверите си, за да ме довърши.
Можех тихомълком да включа на задна, да стъпя на газта и да офейкам, но повечето коли на задна скорост се ускоряват прекалено бавно; освен това щях да се отдалечавам от него под абсолютно права линия, без странично отклонение, без нито едно от относителните предимства на движеща се мишена. А куршумът на един .44-калибров патрон „Ремингтън Магнум“ напуска дулния срез с малко над 1200 километра в час. Не е лесно да го надбягаш.
Можех да опитам с беретата. С едно бързо, рязко движение да го гръмна през стъклото. Но стъклата на кадилака са доста дебели, за да изолират салона от външни шумове. Дори да успеех да извадя пистолета и да стрелям преди него, щеше да е чиста случайност, ако успеех да го убия. Стъклото щеше да се пръсне на парчета, разбира се, но куршумът трябваше да се удари в прозореца под абсолютно прав ъгъл, иначе щеше да се изплесне встрани. Можеше изобщо да не го улуча. А дори и да го улучех, не можех да бъда сигурен, че ще го нараня сериозно. Спомних си как го бях ритнал в бъбрека. Ако не успеех да го ударя право в окото или в сърцето, все едно пчела щеше да го е ужилила.
Можех да сваля прозореца с копчето. Но стъклото се движеше твърде бавно. Освен това можех да предвидя точно какво ще стане. Поли щеше да изпъне дясната си ръка напред и да доближи колта на по-малко от метър от главата ми. Дори да успеех да измъкна беретата от джоба си, той пак щеше да е с един ход напред. Шансовете ми не бяха добри.
Никак даже. Гледай да останеш жив, казваше ни Лион Гарбър. Остани жив и дочакай следващата минута.
Следващата минута премина изцяло под диктовката на Поли.
— Сложи лоста на паркинг! — изрева той.
Чух го ясно, макар и през дебелото стъкло. Поставих лоста за скоростите на паркинг.
— Вдигни дясната ръка така, че да я виждам — извика той.
Опрях дясната си ръка на стъклото с разперени пръсти, както когато бях сигнализирал на Дюк: Виждам петима.
— С лявата отвори вратата.
Напипах слепешката съответната ръчка с лявата ръка и я дръпнах. С дясната бутнах стъклото навън. Вратата се отвори. По коленете ми полази хлад.
— Постави и двете ръце така, че да ги виждам — каза той, този път по-тихо. Стъклото вече го нямаше помежду ни да спира звука. Освен това, понеже колата вече не беше на скорост, колтът в лявата му ръка също се насочи към мен. Погледнах към двете успоредни дула. Сякаш се намирах на палубата на кръстосвач и наблюдавах огромните му корабни оръдия. Сложих и двете си ръце на волана.
— Изкарай си краката навън от колата — каза той. Бавно се извъртях настрани върху кожената седалка.
Поставих двата си крака върху асфалта. Така както бе направил Тери Вилянуева пред портала на колежа рано сутринта на ден единайсети.
— Изправи се — каза той. — Крачка встрани от колата. Повдигнах тялото си нагоре и направих крачка встрани.
Двете дула проследиха неотклонно движението ми. Бяха на една ръка от гърдите ми.
— Не мърдай — каза той.
Аз не мърдах.
— Ричард — извика той.
Ричард Бек излезе от портиерната. Беше пребледнял. Зад него в полумрака различих Елизабет Бек. Блузата й беше разкопчана отпред. Тя вдигна ръка, за да се прикрие. Поли ми се ухили. Беше усмивка на умопобъркан. Но револверите не помръдваха в ръцете му. Дори на милиметър. Бяха като издялани от камък.
— Подрани малко — каза той. — Тъкмо щях да го накарам да чука майка си.
— Ти да не си се побъркал — извиках аз. — Какво, по дяволите, става тук?
— Телефонно обаждане — отвърна той. — Това става. Трябваше да съм се прибрал преди час и двайсет минути.
— Бек ли ти се обади?
Той поклати глава.
— Не Бек. Шефът.
— Завиър?
— Мистър Завиър — поправи ме той. Очите му ме гледаха предизвикателно. Револверите в ръцете му не трепваха.
— Бях на пазар — казах аз. Остани жив и доживей до следващата минута.
— Не ме интересува къде си бил.
— Не можах да намеря каквото търсех. Затова се забавих.
— Ние очаквахме да се забавиш.
— Защо?
— Защото се получи нова информация.
Не казах нищо.
— Влез през портала — каза той. — Върви назад.
