— А на вас не ви ли се струва, че поемате голям риск? — запитах. — Да кажем, че не съм точно тоя, за когото се представям. Просто така, да предположим. Да кажем например, че съм от конкурентна организация. Не усещате ли риска, който поемате? Очаквате ли да ви оставя да се върнете жива в къщата? След това, което ми наговорихте?
Мисис Бек извърна поглед встрани.
— В такъв случай нека това да ви бъде проверката — каза тя. — Ако сте федерален агент, няма да ме убиете.
— Аз съм обикновен човек — настоях аз. — А вие можете да ми създадете неприятности.
— Хайде да намерим някое кафене — каза тя. — Сако е приятен градец. Едно време тук са живели собствениците на големите мелници.
Озовахме се на един остров в река Сако. На острова имаше огромна тухлена сграда, която някога е била гигантска мелница. Понастоящем беше ремонтирана и преустроена в стотици магазинчета и офиси. Открихме едно твърде модернистично заведение, наречено кафе „Кафе“. Не особено остроумно. Може би на френски, не знам. Но самата му миризма си струваше пътуването. Аз прескочих разните му там „о-ле“-та и пенещите белезникави течности и си поръчах обикновено кафе — черно, топло, голямо. Погледнах към Елизабет Бек, но тя поклати глава.
— Пийте си кафето — каза тя. — Реших да обиколя магазините. Сама. Ще се срещнем тук след четири часа.
Не казах нищо.
— Нямам нужда от вашето разрешение — каза тя. — Вие сте само шофьор.
— Нямам никакви пари — казах аз.
Тя ми подаде двайсет долара от чантичката си. Платих кафето и го отнесох до една от масичките.
— След четири часа — повтори тя. — Може би малко повече, но не и по-малко. За в случай че имате важна работа.
— Нямам никаква работа — казах аз. — Аз съм само шофьор.
Изгледа ме и закопча чантичката си. Пространството около масата беше тясно. Тя се изви настрани, за да нагласи каишката на чантата си върху рамото и без да иска закачи чашата с кафето ми. В този момент нещо изтропа на пода. Някакъв пластмасов предмет, ако се съди по звука. Погледнах надолу. Нещо бе изпаднало изпод полата й. Тя стоеше и го гледаше. Лицето й постепенно стана мораво. Наведе се, вдигна предмета и го стисна в шепа. Сякаш останала без сили, бавно се отпусна върху стола срещу мен. Изглеждаше неописуемо унизена и засрамена. В ръката си държеше пейджър. Малка, черна пластмасова кутийка, на големина колкото моя уред за имейли. Седеше и го гледаше. Шията й беше зачервена чак до под пуловера. Заговори с тих, скръбен шепот:
— Той ме кара да си го слагам там — каза тя. — В бельото. Мисли си, че като ме потърси, от вибрацията получавам, както той се изразява, желания ефект. Всеки път, когато минавам през портата, лично проверява дали е на мястото си. Обикновено после го изваждам и си го слагам в чантата. Но този път нямаше как, нали разбирате? Щяхте да ме видите.
Аз мълчах. Тя стана, примигна един-два пъти и си пое дълбоко дъх.
— Четири часа — повтори тя. — В случай че имате някаква важна работа.
После се обърна и се отдалечи. Аз я проследих с поглед, докато излезе от кафенето, зави вляво и изчезна. Елегантен заговор? Много беше възможно да я използват, за да ме подхлъзнат. Не беше изключено Елизабет сама да си бе сложила пейджъра в бельото за доказателство. А също и нарочно да бе направила така, че да изпадне в подходящия момент. Всичко това бе възможно. Ала едно нещо не беше — да се изчерви. Да се облее цялата в мораво по команда на волята. Това беше абсолютно изключено. Никой не може да го направи по желание. Дори най-великата актриса в зенита на кариерата си. Значи Елизабет Бек казваше истината.
Това не означаваше, че изоставих всякаква предпазливост. Тя, предпазливостта, беше закодирана дълбоко в мен. Допих си кафето като невинен гражданин, който има предостатъчно време, излязох и тръгнах по закритите тротоари на търговския център, като свивах безразборно ту вляво, ту вдясно, докато се убедих, че никой не ме следи. После се върнах в същото кафене и си поръчах още едно кафе. Поисках ключа от тоалетната и се заключих вътре. Седнах на капака и свалих обувката си. Чакаше ме съобщение от Дъфи:
