— Но това става главно през лятото — каза той. — Сега е студено за лодки. Все пак мисля да си остана на топло. Може да порисувам.
— Ти рисуваш ли?
— Аз следвам изобразително изкуство — каза той. — Мисля, че ти бях казал.
Кимнах. Гледах настойчиво в тила на готвачката, сякаш се надявах да я накарам по телепатия да ми направи кафе. В този момент влезе Дюк. Той пристъпи направо към мен и сложи едната си ръка на облегалката на стола ми, а с другата се подпря на масата.
— Върви ти днес, тъпако! — каза той.
Не отговорих.
— Ще возиш мисис Бек — обяви той. — Отива по покупки.
— Къде да я закарам?
— Където и да е.
— Целия ден ли?
— За предпочитане.
Кимнах. Не се доверявай на непознати, когато идва пратка.
— Вземи кадилака — каза той и пусна ключовете на масата. — Гледай да не й скимне да се връща по никое време.
Май по-скоро беше: Не се доверявай на мисис Бек, когато идва пратка.
— Дадено — отвърнах.
— Ще ти хареса — каза той. — Особено първата част. Мен страшно ме кефи, и то всеки път.
Нямах представа какво има предвид, а нямах и време да гадая. Седях и гледах празния кафеник. Дюк излезе и след миг чух как входната врата се отвори и затръшна. Металният детектор бипна два пъти. Дюк и Бек, с пистолети и ключове. Ричард стана от масата и мързеливо тръгна нанякъде. Останахме сами с готвачката.
— Да ти се намира кафе? — запитах.
— Не — отвърна тя.
Поседях още малко, докато накрая се сетих, че един съвестен шофьор би трябвало да е винаги готов и да очаква клиента, та станах и излязох през задната врата. Металният детектор бипна учтиво на ключовете. Имаше пълен отлив и във въздуха се носеше миризма на сол и водорасли. На мястото на тлъстите заоблени вълни се бяха появили по-малки, но шумни и запенени. Отидох в заграждението с гаражите, запалих кадилака и го изкарах на заден ход. Докарах го на кръга пред входната врата и зачаках с работещ двигател, за да се затопли колата. На хоризонта се виждаха корабчета, които пристигаха или отпътуваха от Портланд. Те пълзяха едва-едва малко зад линията, където небето се сливаше с водата, и се подаваха едва наполовина. Зачудих се дали корабът на Бек е между тях, или вече е пристигнал и го чака, привързан на кея, готов за разтоварване. Представих си как някой митнически служител го подминава важно, с поглед, вперен право напред, към следващия кораб, и с пачка нови, шумолящи банкноти в джоба.
След десет минути Елизабет Бек излезе от къщата. Беше облечена с карирана пола до коляното и с тънък бял пуловер, отгоре с вълнено палто. Краката й бяха голи. Без чорапи. Косата й беше изпъната назад и вързана с ластик. Имаше вид, сякаш й е студено. Като че ли изпитваше някаква вътрешна съпротива и едновременно с това примирение, а също и страх. Приличаше на благородничка, която пристъпва към ешафода. Помислих си, че сигурно е свикнала Дюк да я вози. Че не й е особено приятно да се довери на един убиец на полицаи. Слязох от колата и посегнах да й отворя задната врата. Елизабет Бек я подмина.
— Ще седна отпред — каза тя.
Настани се на седалката до шофьора, а аз заех мястото си зад волана.
— Накъде? — запитах учтиво.
Мисис Бек гледаше напрегнато през прозореца.
— Ще говорим, след като минем през портата — отвърна тя.
Портата беше затворена и Поли бе застанал пред нея, точно по средата. Изглеждаше по-едър отвсякога. Ръцете и раменете му имаха такъв вид, сякаш под костюма си беше натъпкал баскетболни топки. Лицето му беше червено от студа. Явно ни бе чакал. Спрях колата на два метра от него. Изобщо не посегна да отвори портата. Аз го гледах в упор. Той не ми обърна внимание, а се насочи право към прозореца на Елизабет Бек. Усмихна й се, почука на стъклото с кокалчетата на пръстите си и направи знак с ръка, сякаш въртеше малка ръчка. Тя седеше неподвижно и гледаше право пред себе си през предното стъкло на колата. Опитваше се да не го забелязва. Поли почука отново. Мисис Бек се извърна и го погледна. Той повдигна вежди. Отново направи с ръка въртеливото движение. Тя потръпна. Тялото й потрепери достатъчно силно, за да разлюлее колата върху ресорите. Погледа втренчено един от ноктите на ръката си, после сложи пръста си върху бутона и свали стъклото. Поли приклекна до колата и се подпря с лакът на рамката на прозореца.
— Добро утро — каза той.
После се пресегна и я докосна по бузата с гърба на показалеца си. Тя не помръдна. Седеше и гледаше право напред. Той улови един кичур коса и го прибра зад ухото й.
— Много ми беше приятно посещението ти снощи — каза той.
Тя отново потръпна. Сякаш умираше от студ. Той прокара ръка по шията й, после я свали надолу и я хвана за гърдата. Стисна я в шепа. Тя седеше неподвижно. Аз използвах бутона откъм моята страна. Стъклото й започна да се вдига, но се спря в гигантската му лапа, после предпазното реле се задейства и стъклото отново се смъкна автоматично надолу. Отворих вратата и слязох. Заобиколих предния капак. Поли още клечеше до колата и ръката му беше вътре. Само се бе смъкнала още по-надолу.
— Разкарай се — каза ми той, като гледаше към нея.
