Чувствах се като дървосекач, който се готви с голи ръце да нападне секвоя. Откъде да почна? Ритнах го в бъбрека. Ако бях футболист, с такъв шут можех да изстрелям топката извън игрището и през трибуните, та чак на паркинга. Можех да счупя телеграфен стълб. Или да изпратя повечето нормални хора за дълго в болница. Или направо да убия някои от тях. При Поли ефектът беше такъв, сякаш го бях плеснал приятелски по рамото. Той дори не издаде звук.
Просто се подпря с две ръце на рамката на прозореца, надигна се и се обърна към мен.
— Спокойно, майоре — каза той. — Просто казвам добро утро на дамата.
После се отдръпна от колата, мина досами мен и отключи портата. Аз го наблюдавах. Беше съвсем спокоен. Никаква реакция. Сякаш изобщо не го бях докоснал. Постоях неподвижно, докато ми мина приливът на адреналин. После погледнах колата. Първо багажника, после предния капак. Ако я заобиколях откъм багажника, все едно му казвах: Страх ме е от теб. Затова заобиколих откъм предницата. Като все пак внимавах да не попадам в обсега на ръцете му. Нямах желание да създам на някой хирург работа за шест месеца, докато ми намести лицевите кости. Минах на около метър и петдесет от него. Той изобщо не ми посегна. Просто отвори вратата и зачака търпеливо, за да я затвори.
— Ще поговорим друг път за тоя ритник, става ли — подвикна той след мен. Не отговорих. — И не се връзвай, майоре — добави той. — На нея й харесва.
Качих се в колата. Елизабет Бек бе затворила прозореца. Гледаше право пред себе си, пребледняла, притихнала, унизена. Аз минах през портата и подкарах право на запад, като поглеждах Поли в огледалото. Той затвори портата и се прибра в стаичката си.
— Съжалявам, че трябваше да станете свидетел на това — каза тихо тя.
Не отговорих.
— И благодаря за намесата — добави тя. — Само че от нея нямаше полза. Пък и се боя, че ще ви донесе много неприятности. Той така и така вече ви мрази, нали разбирате? А не е способен на рационално мислене.
Аз мълчах.
— Той обича да ме унижава — каза тя. Гласът й звучеше така, сякаш обясняваше нещата на себе си, не на мен. — Унижението за него е демонстрация на сила. Това е всичко. Няма секс. Той не може. От прекалено много стероиди, предполагам. Само ме опипва.
Продължавах да мълча.
— Кара ме да се събличам — продължи тя. — Да марширувам гола около него. И ме опипва. Без секс. Той е напълно импотентен.
Мълчах и карах. Шофирах бавно, като взимах плавно завоите.
— Обикновено това трае около час — каза тя.
— Казали ли сте на съпруга си?
— Какво би могъл той да направи?
— Да го уволни.
— Невъзможно — каза тя.
— Защо?
— Защото Поли не работи за моя съпруг.
Погледнах я. Спомних си какво бях казал на Дюк: „Разкарай го.“ А също и какво ми бе отговорил той: „Не е толкова лесно.“
— Че за кого работи тогава?
— За друг.
— Кой е той?
Тя поклати глава. Сякаш не можеше дори да произнесе името му.
— Поли обича да ме унижава — повтори тя. — А аз не мога да се противя на това, което вършат с мен, както и съпругът ми не може да се противи на начина, по който постъпват с него. Никой не може да се противи. На нищо, нали разбирате? Там е работата. На вас също няма да ви бъде разрешено да се противите. Дюк, разбира се, не би и помислил да се противи. Той е едно животно.
Мълчах.
— Благодаря на Бога, че имам син — каза тя. — А не дъщеря.
Мълчах.
— Снощи беше отвратително — каза тя. — Надявах се, че вече ще ме остави на мира. Откакто почнах да остарявам.
Отново я погледнах. Не се сещах какво да й кажа.
— Вчера имах рожден ден — каза тя. — Това беше неговият подарък за мен.
Мълчах.
— Навърших петдесет — каза тя. — Предполагам, че не желаете да си представите как изглежда една петдесетгодишна жена, която марширува гола насам-натам.
Не знаех какво да кажа.
— Гледам да се поддържам — каза тя. — Ходя във фитнес залата, когато няма никой.
Мълчах.
— Той ме вика с пейджъра — каза тя. — Длъжна съм по всяко време да нося пейджър. Снощи ме повика. Посред нощ. Трябваше веднага да му се явя. Ако го карам да чака, става още по-лошо.
Мълчах.
— Тъкмо се връщах, когато вие ме видяхте — каза тя. — Там, на скалите.
Отбих отстрани на шосето. Натиснах полека спирачката и спрях колата. Поставих скоростния лост на позиция паркинг.
— Струва ми се, че работите за федералните власти — каза тя.
Поклатих глава.
— Грешите. Аз съм обикновен човек.
— В такъв случай съм разочарована.
— Аз съм обикновен човек — повторих.
Тя си замълча.
— Не бива да говорите такива неща — казах. — И без това си създадох достатъчно неприятности.
— Така е — съгласи се тя. — Ако разберат, ще ви убият.
— Е, поне ще се опитат — рекох аз. — Вие казахте ли им какво мислите?
— Не — отвърна тя.
— Не им го казвайте. И без това не е вярно.
Тя не отговори.
— Ще настане истинска война — продължих. — Те ще ме нападнат, а аз няма да се дам току-така. Ще пострадат хора. Може и странични. Може и Ричард.
Тя ме изгледа.
— Вие пазарите ли се с мен?
Отново поклатих глава.
— Просто ви предупреждавам — отвърнах. — Аз съм от тези, които трудно се дават.
Тя се усмихна горчиво.
