Излязох пред къщата и застанах под плющящия дъжд, обърнат с лице на запад, вперил поглед в каменната стена. В този миг бях на косъм да оставя всичко и да избягам. Нямаше да е никак трудно. Портата зееше, широко отворена. Предположих, че прислужницата я е оставила така. Тя веднъж бе слязла в дъжда, за да я отвори, и не бе пожелала да си дава втори път този труд. А Поли го нямаше, за да го направи вместо нея. Той беше излязъл с кадилака. Така че портата си зееше отворена. И неохранявана. За пръв път я виждах така. Можех да се измъкна като нищо. Но не го направих. Останах.
Една от причините беше факторът време. Между портата и първото по-голямо кръстовище ме очакваха цели двайсет километра пусто шосе. Двайсет километра. А не можех да ползвам кола. Бек и жена му бяха излезли с кадилака, а прислужницата бе взела сааба. Линкълна го бяхме изоставили в Кънектикът. Така че трябваше да се движа пеша. Три часа бърз ход. Три часа, с които не разполагах. За три часа кадилакът със сигурност щеше да се върне. А по това шосе нямаше къде да се скрия. Покрай двата банкета имаше само голи скали. Щях да се виждам отвсякъде. Бек щеше да ме забележи от един километър. Аз щях да ходя пеша, докато той имаше кола. И пистолет. И Поли. А аз — нищо.
Така че друга от причините да остана беше стратегическа. Ако ме хванеха да бягам пеша, това само щеше да потвърди всичките съмнение на Бек, ако именно Бек беше този, който бе открил вързопа. От друга страна, ако останех, все още имах някакви шансове. С това щях да им покажа, че съм невинен. Може би щях да отклоня подозренията към Дюк. Можех да кажа, че вързопът е бил негов. Бек може би щеше да се хване. Може би. В края на краищата Дюк бе разполагал с всичката свобода да се движи където си поиска, когато си поиска. А самия Дюк го нямаше вече, за да отрича каквото и да било. Докато аз щях да бъда още тук и да говоря, и да споря, и да убеждавам. Може би все пак Бек щеше да се хване.
И така, третата причина беше надеждата. Може би не тъкмо Бек бе открил вързопа. Може да е бил Ричард, като се е разхождал покрай брега. Трудно беше да се предвиди как би реагирал той. Еднакво вероятно беше да се обърне първо към баща си или към мен. А може и Елизабет да го бе намерила. Тя познаваше скалите на това място. И те я познаваха. Знаеха тайните й. Предполагах, че е прекарала доста време на тях, по една или друга причина. А нейната реакция щеше да бъде в моя полза. Може би.
Четвъртата причина да не си тръгна беше дъждът. Той продължаваше да вали — студен, проливен, безмилостен. А аз бях все още прекалено изморен, за да крача три часа в такъв дъжд. Вероятно това беше обикновена човешка слабост. Но просто не можех да си движа краката. Исках да вляза обратно в къщата. Исках да се стопля, да се нахраня, да си почина.
Петата причина беше страхът от провал. Ако сега си тръгнех, никога повече нямаше да се върна, съзнавах го. А бях вложил две седмици от живота си. Бях постигнал добър напредък. От мен зависеха и други хора. През живота си бях претърпял много поражения, но нито веднъж не бях дезертирал. Нито веднъж. Нито един-единствен път. Ако сега се откажех, мисълта за това щеше да ме мъчи до края на дните ми. Джак Ричър — дезертьор. Като стана напечено, той се изнесе.
Стоях там и дъждът ме брулеше в гърба. Факторът време, стратегията, надеждата, дъждът, страхът от провал. Моите пет причини да остана. Всичките еднакво важни и задължаващи.
Но най-важната причина, номер едно в моя списък, беше една жена.
