Огледах се. На плота имаше дървено блокче, от което под ъгъл с дръжките нагоре стърчаха разнокалибрени ножове. Имаше и бутилки и чаши. Предположих, че под мивката има почистващи препарати. Може би и малко белина. Достатъчно импровизирани оръжия за ръкопашен бой. Ако Бек имаше дори и най-малки задръжки, за да не стреля в затворено помещение, можеше и да се отърва. Почти сигурно щях да го обезвредя, преди той да е обезвредил мен.
— Значи кафе ти се е допило? — обади се готвачката. — Това ли се опитваш да ми кажеш?
— Да — отвърнах аз. — Точно това.
— Че защо не си поискаш?
— Ама аз нали си поисках!
— Не, ти просто запита дали има — каза тя. — Не е същото.
— Ще ми направиш ли кафе? — попитах. — Моля ти се!
— Къде изчезна мистър Дюк?
Поколебах се. Може пък да беше влюбена в него и да бе искала да се оженят, като в старите филми, където готвачката се жени за иконома и двамата живеят щастливо до дълбоки старини.
— Беше убит — казах накрая.
— Снощи ли?
Кимнах.
— При засада.
— Къде?
— В Кънектикът.
— Е, добре — каза тя. — Ще ти направя кафе тогава.
И пусна машината. Наблюдавах я, за да видя откъде вади нещата. Филтрите бяха в шкафа до книжните салфетки, самото кафе — във фризера. Машината беше стара и мудна. Издаваше силни, но колебливи гъргорещи звуци. Като прибавим барабаненето на дъжда по прозорците и грохота на вълните отвън, нищо чудно, че не бях чул кадилака да се връща. Затова пък чух задната врата да се отваря и видях как Елизабет Бек нахълта в кухнята, следвана от Ричард. Бек беше последен. И тримата се движеха със задъханата възбуденост на хора, които са претичали кратко разстояние през проливен дъжд.
— Здрасти — каза ми Елизабет Бек.
Кимнах, но не казах нищо.
— Я, кафе! — възкликна Ричард. — Прекрасно.
— Ходихме да закусим — обясни Елизабет Бек. — Край Олд Орчард Бийч има една малка закусвалня, която сме си харесали.
— Поли не искаше да те будим — каза Бек. — Сторил си му се нещо уморен снощи. Тъй че той предложи да ни закара вместо теб.
— Добре — отвърнах. А си помислих: Нима Поли е открил вързопа? Дали им е казал вече?
— Искаш ли кафе? — запита Ричард, който тракаше с чаши при машината.
— Благодаря — отвърнах. — Черно.
Той ми донесе пълна чаша. Бек си сваляше палтото; на пода около него капеше вода.
— Вземи чашата си и ела — каза той. — Трябва да поговорим.
Той тръгна по коридора, като поглеждаше назад, за да види дали го следвам. Аз взех чашата си. Кафето беше горещо; от чашата се вдигаше пара. Ако се стигнеше дотам, можех да му го лисна в лицето. Поведе ме към квадратната стая с ламперия, която бе използвал и преди за нашите разговори. Носех пълната чаша и ходех малко по-бавно. Бек стигна доста преди мен. Когато влязох, той вече беше застанал до един прозорец и гледаше дъжда навън, с гръб към мен. Когато се обърна, в ръката му имаше пистолет. Беше прекалено далеч, за да му лисна кафето. Поне на четири метра. Течността щеше да се разпръсне във въздуха; може би повечето нямаше изобщо да го улучи.
Пистолетът в ръката му беше „Берета М-9 Спешъл“, който не е нищо друго, освен леко разкрасена модификация на цивилния 92ФС, докарана да наподобява стандартния М-9 на въоръжение в армията. М-9 стреля с деветмилиметрови патрони тип парабелум. Има петнайсет патрона в пълнителя и стандартен мерник с мушка. Бях запомнил дори цената му: 861 долара на дребно. Аз самият тринайсет години бях носил такъв М-9. С него бях изстрелял хиляди патрони при тренировки и немалък брой в реална бойна обстановка. Повечето от тях бяха попаднали в целта, понеже М-9 е доста точно оръжие. В повечето случаи целта бе унищожена, понеже М-9 е и доста мощно оръжие. Пистолетът ми служеше добре. Спомнях си дори как ми го бяха препоръчали навремето: Има сравнително слаб откат и е прост за разглобяване в бойни условия. Хората, които ни зачисляваха личното оръжие, повтаряха тези думи като някакво заклинание. Отново и отново, на всеки поотделно. Предполагам, че от това зависеха договори за доставки. Навремето за тоя модел се чуваха и не дотам ласкави неща. Тюлените например ненавиждаха М-9. Твърдяха, че най-редовно им избухвал в ръцете. Бяха измислили даже и песен: Не се считаш за тюлен, ако от М-9 не си ослепен. Но аз лично бях доволен от моя М-9. Бе ми служил добре. Беше си хубаво оръжие, поне според мен. Екземплярът в ръката на Бек изглеждаше чисто нов. Черната стомана лъщеше, покрита с капчици смазка. Мерникът и мушката бяха маркирани с фосфоресцираща боя, която сияеше меко в полумрака.
Стоях и чаках.
Бек също стоеше неподвижно насреща ми, стиснал в ръка пистолета. И изведнъж се раздвижи. Хвана с лявата си ръка цевта, а дясната пусна дръжката. Наведе се през дъбовата маса и ми го подаде с дръжката напред, внимателно като продавач в магазин.
— Дано да ти хареса — каза той. — Предполагам, че сте стари познати. Дюк повече си падаше по екзотиката, като оня там щаер. Но за теб си казах, че ще ти е по-удобно с берета, предвид професионалния ти опит.
