Не Сюзан Дъфи, не и Териса Даниъл. Една жена, която бях познавал отдавна, през предишния си живот. Казваше се Доминик Кол. Когато се запознахме, бях капитан в армията. Делеше ме една година от последното ми повишение в чин майор. Една сутрин рано влязох в кабинета си и заварих на бюрото обичайната купчина хартии. Повечето глупости. Но между тях имаше копие от заповед за назначение в моето звено на сержант първи клас Кол, доктор на инженерните науки, длъжностна категория Е-7. Това беше по време, когато всякакви писмени справки за личния състав бяха неутрални по отношение на пола. Името Кол ми заприлича на немско и веднага си представих някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота с месесто, червендалесто лице и луничави ръчища, по-възрастен от мен, около трийсет и пет годишен, високо подострен отзад на врата. Малко по-късно секретарката ми позвъни по интеркома и доложи, че въпросният сержант се е явил по служба. Аз го накарах да чака десет минути, просто защото така ми скимна, и накрая го поканих да влезе. Или по-точно я поканих, защото сержантът се оказа тя. Далеч не беше някаква върлинеста грозотия, а жена между двайсет и пет и трийсет, не висока, но твърде атлетична, за да мине за миньонче. И същевременно твърде женствена, за да мине за атлетична. Сякаш бе старателно оформена от същото вещество, с което пълнят отвътре топките за тенис. В нея имаше някаква грациозна еластичност, едновременно корава и поддаваща. Беше красива като скулптура, без остри ръбове. Застана мирно пред бюрото ми и отривисто отдаде чест. Аз не отговорих, което беше грубо от моя страна. Само седях и я гледах — цели пет секунди.
— Свободно, сержант — казах накрая.
Тя ми подаде своето копие от заповедта за назначение и служебното си досие. Една от тези папки, известни в армията като лично служебно дело. В тях се съдържа всичко, което е нужно да се знае за всеки един. Оставих я да стои в поза „свободно“ пред мен, докато прочетох досието й — нещо също грубо само по себе си, но тук поне нямах избор. В кабинета ми нямаше стол за посетители. В онези години такъв се полагаше само на висши офицери от полковник нагоре. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с ръце, кръстосани на гърба, заковала поглед в една точка на две педи над главата ми.
Досието й беше впечатляващо. Вършила бе от всичко по малко и с всяко нещо се бе справяла блестящо. Стрелец от висш разред, владеене на различни бойни умения, изключителен коефициент на разкриваемост на престъпления, довел до огромен брой арести. Беше родена за водач и си бе издействала бързо повишение. Бе убила двама души при изпълнение на служебния си дълг — единия с огнестрелно оръжие, другия с голи ръце. И при двата случая бе установено, че е действала правомерно. Истинска изгряваща звезда. В това нямаше съмнение. Казах си, че този, който бе взел решението да я прехвърли при мен, е смятал, че ми прави голям комплимент.
— Добре дошла в екипа — казах.
— Сър! Благодаря, сър — отвърна тя с поглед, прикован някъде над главата ми.
— Я остави тия глупости — заповядах аз. — Няма опасност да се изпаря, ако ме погледнеш, а освен това мисля, че и едно „сър“ при обръщение е твърде много, да не говорим за две.
— Дадено — кимна тя. Явно бързо схващаше. От този момент, чак до края на живота си нито веднъж не ми каза сър.
— Искаш ли да нагазим направо в дълбокото? — запитах.
Тя кимна.
— То се знае.
Отворих с трясък едно метално чекмедже, извадих тънка папчица и я плъзнах през бюрото към нея. Тя не погледна какво има вътре. Стоеше насреща ми, стиснала в ръка папката до шева на панталона си, и чакаше.
— На изпитателния полигон в Абърдийн, Мериленд — започнах аз, — има един дизайнер на оръжейни системи, който се държи някак особено. Получихме поверителен сигнал от наш човек там, подозира че може да е замесен в шпионаж. Според мен става дума по-скоро за изнудване. Разследването може да отнеме много време и да засегне доста хора.
— Няма проблем — каза Доминик.
Та тя, сержант Кол, беше главната причина, поради която не избягах през оная широко разтворена, неохранявана порта.
Вместо това се върнах в къщата и дълго стоях под горещия душ. Никой не иска да го изкарат на очна ставка, когато е гол, мокър и уязвим, но на мен не ми пукаше. Беше ме обзел някакъв фатализъм. Каквото е писано да става, ще стане. Като привърших, се увих в една кърпа и слязох на долния етаж, за да потърся стаята на Дюк. Задигнах още един комплект от дрехите му. Облякох ги и си сложих собствените обувки и палто. После се върнах в кухнята да чакам. Кухнята ми се стори още по-топла и закътана след дъжда и блъскащите се вълни отвън. Беше като убежище. Готвачката също беше там и правеше нещо с някакво пиле.
— Имаш ли кафе? — запитах.
Тя поклати глава.
— Защо?
— Защото има кофеин.
Аз я изгледах в тила.
— Че тъкмо това му е хубавото! — казах. — То и в чая също има кофеин, а съм те виждал да правиш чай.
— В чая има танин — каза тя.
— И кофеин — поправих я аз.
— Ами пий чай тогава — каза тя.
