По три пъти на ден им даваха възможност да ядат и да отделят. Винаги се случваше в някой бърбклав. Уай Ти усещаше как се отклоняват от главното шосе, търсят си пътя по криволичещи тесни пътища, дворове, улици и кръгови кръстовища. Гаражна врата се вдигаше от електрическо устройство, фургонът влизаше и вратата се затваряше зад тях. Влизаха в някоя буржоазна къща, но без никакви мебели или други признаци на семеен живот, сядаха на пода в празните спални — една за момчетата и една за момичетата — и ядяха кейк и бисквити. Това ставаше в напълно голи стаи в разни къщи, но декорът винаги бе различен: на едното място — тапети в селски стил на цветчета и витаещият дъх на гранясал освежител на въздуха. В друга — синкави тапети с хокеисти, футболисти, баскетболисти. В трета — най-обикновени бели стени с драски от цветни тебешири по тях. Докато седеше в тези празни стаи, Уай Ти разглеждаше старите драски от мебели по пода, резките по стените, размишляваше над тях като археолог и се чудеше какви ли са били отдавна напусналите някогашни семейни обитатели на къщата. Но към края на пътуването вече не обръщаше внимание на това.
Във фургона не чуваше нищо друго освен пеене и нареждане, не виждаше нищо друго, освен скупчените лица на спътниците си. Когато спираха за бензин, отбиваха на огромни стоянки за камиони нейде кой го знай къде, и то на най-далечните колонки, така че около тях да няма никой. И не спираха да пътуват. Само шофьорът предаваше волана на следващия.
Най-сетне стигнаха бряг. Уай Ти го подушваше. Прекараха няколко минути в очакване. Моторът бръмчеше на празен ход, после фургонът отскочи от нещо като праг, закачи няколко рампи, наби спирачки и спря. Шофьорът слезе и за пръв път ги заряза сам-самички във фургона. Уай Ти се радваше, че пътуването свърши.
После всичко сякаш забоботи — като шум от мотор, но неизмеримо по-силен. Не усещаше никакво раздвижване, но след няколко минути разбра, че всичко леко се поклаща. Фургонът беше паркиран на кораб, а корабът излизаше в открито море.
Корабът е истински океански кораб. Старо, раздрънкано, ръждясало корито, което сигурно в корабната морга струва не повече от пет долара. Но вози коли, плава по водата и не потъва.
Корабът е съвсем същият като фургона, само дето е по-голям и тук има повече хора. Но ядат същото, пеят същите песни и спят също толкова рядко. Уай Ти вече намира в това някаква извратена утеха. Тя знае, че е с много други хора като нея и че е в безопасност. Познава установения ред. Знае къде й е мястото.
И най-сетне те пристигат на Сала. Никой не е казал на Уай Ти, че отиват точно там, но вече е очевидно. Би трябвало да я е страх. Но ако на Сала беше толкова зле, както разправят всички, надали щяха да отидат там.
Когато той се очертава на хоризонта, тя донякъде очаква пак да я омотаят с изолирбанд. Но после осъзнава, че не е необходимо. Тя не е правила бели. Приели са я тук, доверяват й се. Това по някакъв начин й вдъхва чувство на гордост.
Тя няма да прави бели и на Сала, защото единственото, което може да направи, е да избяга от тяхната част на самия Сал като такъв. Истинският Сал. Салът от стотици хонконгски евтини филмчета и кръвожадни нипонски комикси. Не ти трябва кой знае какво въображение, за да се сетиш какво става с петнайсетгодишните руси американки на Сала — и тези хора го знаят.
Понякога тя се тревожи за майка си, после се ожесточава и мисли, че може би всичко това ще повлияе на родителката й добре. Ще я поразтърси малко. А тя тъкмо от това има нужда. След като татко си отиде, тя просто се затвори в себе си като хартиена птичка-оригами, хвърлена в огъня.
Салът е заобиколен в разстояние на няколко мили от външен облак от дребни лодки. Почти всичките са рибарски лодки. В някои има въоръжени мъже, но те не се ебават с този ферибот. Фериботът завива през външната зона, описва широк завой и най-накрая се прицелва в бял квартал на фланга на Сала. Буквално бял. Всички лодки тук са чистички и новички. Има и два огромни ръждясали кораба с изписани отстрани букви на кирилица. Фериботът акостира до единия от тях, мятат се въжета, после ги подсилват с мрежи, подвижни мостчета, плетеници от стари изхвърлени гуми.
Салът изобщо не й изглежда добра територия за скейтинг.
Чуди се дали някой от хората на ферибота не е скейтър. Не й се струва много вероятно. Всъщност изобщо не са нейният тип хора. Тя винаги е била мръсно скитащо магистрално псе, а не от тия птички божии, дето само пеят. Може би Салът е място тъкмо като за нея.
Завеждат я на един от руските кораби и й възлагат най-гадната работа на всички времена: да корми риба. Тя не иска работа, не е молила за такова нещо. Но й дават. Ала все още никой не разговаря с нея наистина, никой не си прави труда да й обясни каквото и да било и това поражда у нея и неохота да разпитва. Току-що е била пометена от мощна вълна от културен шок, защото повечето хора на този кораб са стари, дебели руснаци и не говорят английски.
