Хиро надзърта още малко из улиците на Порт Шърман и открива там доста големичък франчулат на Големия Хонконг на Господин Ли. В типичния хонконгски стил той представлява по-скоро разпръснати из целия град малки къщурки и стаички. Но доста плътно разположени една до друга. Достатъчно плътно, че Хонконг да поддържа тук няколко служители, работещи на пълен работен ден, включително проконсул. Хиро изтегля снимката му, за да го разпознае: свадлив на вид американо-китаец около петдесетте. Значи не е автоматизиран франчулат без човешки персонал, каквито обикновено се срещат в Долния 48-и квартал.
Когато се събуди, все още беше облечена в комбинезона си на „РадиКС“ и мумифицирана с изолирбанд. Лежеше на пода на раздрънкан стар фургон „Форд“, препускащ с рев из някаква дива пустош. Това не я предразположи много. Зашеметяващият снаряд бе предизвикал силно кръвотечение от носа и нестихващо пулсиращо главоболие, а всеки път, колчем фургонът уцелеше дупка, главата й отскачаше от неравния стоманен под.
Отначало само се ядоса. После на кратки интервали започна да я обхваща страх и желание да се прибере вкъщи. След осем часа, прекарани в задната част на фургона, не й бяха останали никакви съмнения в това, че иска да се прибере вкъщи. Единственото, което я задържаше да не се предаде, беше любопитството. Доколкото разбираше от тази определено неизгодна позиция, това не приличаше на операция на федералните.
Фургонът се отклони от магистралата по някакъв граничен път и навлезе в един паркинг. Задните му врати се отвориха и вътре се качиха две жени. През отворените врати Уай Ти виждаше готическата дъга — емблемата на „Райските врата на преподобния Уейн“.
— Ох, горкичкото детенце — изохка едната от жените, а другата просто зяпна от ужас, щом забеляза в какво състояние се намира тя. Едната прегърна главата й, погали я по косата и й даде да пие сладък „Куул Ейд“ от походно канче, докато другата бавно и нежно сваляше изолирбанда.
Когато се събуди във фургона, вече й бяха събули обувките, но никой не й предложи нов чифт. И махнаха всичко от комбинезона й. Всичките онези полезни устройства вече ги нямаше. Но не бяха бръкнали под дрехата. Кучешките медальони все още висяха на врата й. И още едно нещо не й бяха взели — нещо между краката й, което се нарича дентата. Нямаше начин да са я намерили.
Двете жени се казват Марла и Бони. Не я оставят и за миг. Не само кръжат около нея, но и я докосват. Много прегръдки, притискания, държане на ръце и рошене на коса. Когато отива за пръв път до тоалетната, Бони също идва, отваря вратата на кабината и влиза с нея вътре. Уай Ти се чуди дали Бони се тревожи да не би тя да се измъкне от тоалетната ли, що ли. Но следващия път, когато й се припишква, с нея идва Марла. Никакво уединение.
Единственият проблем е: тя не може да отрече, че това по някакъв начин й харесва. Пътуването с фургона беше болезнено. Страшно болезнено. Никога не се бе чувствала толкова самотна през живота си. А сега е боса и беззащитна на непознато място и й дават онова, от което има нужда.
След като й дадоха няколко минути да се поосвежи — каквото и да означава това — вътре в „Райските врата на преподобния Уейн“, трите с Марла и Бони се качват в голям дълъг фургон без прозорци. Подът е покрит с килим, но вътре няма седалки — всички седят на земята. Когато отвориха задните врати, фургонът вече беше претъпкан. Вътре се гъчкаха двайсет души — до един енергични, сияещи младежи. Изглеждаше невъзможно да се качи — Уай Ти се дръпна и се блъсна в Марла и Бони. Но хората във фургона нададоха бодър рев, в сумрака проблеснаха бели зъби и набързо им разчистиха местенце.
Цели два дни прекара натъпкана във фургона между Бони и Марла, които постоянно й държаха ръцете, така че не можеше и в носа да си бръкне без разрешение. Те пееха радостни песни, докато мозъкът й не стана на нишесте. Играеха на някакви чалнати игри.
На два-три пъти на всеки час някой във фургона започваше да плещи също като фалабалите. Също като хората от „Райските врата на преподобния Уейн“. Плещенето се разпространяваше по целия фургон като заразна болест и не след дълго всички започваха да ломотят.
Всички освен Уай Ти. Тя като че не можеше да му хване цаката. То просто й изглеждаше притеснително глупаво. И затова просто се преструваше.
