Няколко дни тя прекарва много време в спане, докато работи. Яките руски каки, които работят тук, я будят с ръчкане. Освен това и си хапва. Част от рибата, минаваща през това място, смърди, но има доста сьомга. Тя го разбира само защото е яла суши в търговския център — сьомгата е онова, оранжево-червеникавото. И затова тя самичка си прави суши — дъвче сурово месо от сьомга и то е вкусно. Прояснява й малко главата.
След като преодолява шока и всичко това се превръща в ежедневие, тя започва да се оглежда, наблюдава каките, които кормят риба и разбира, че най-вероятно точно така е с 99 процента от хората в света. Ти се намираш на някакво място. Около тебе има други хора, но те не те разбират и ти не ги разбираш. Ала през цялото време се дърдорят безсмислици. За да останеш жив, ти по цял ден, всеки ден трябва да вършиш някаква тъпа и безсмислена работа. А единственият начин да се измъкнеш е да зарежеш всичко, да се чупиш, да се разкараш, да навлезеш в коварния свят, който ще те погълне и повече никой никога няма да чуе за тебе.
Не я бива много в корменето на риба. Огромните руски дебелани — тромави плосколики бабушки — постоянно я юркат. Непрекъснато й висят на главата и я наблюдават как реже риба с такъв поглед, сякаш не могат да повярват що за левачка е. После се опитват да й покажат как точно се прави, но нея пак хич я няма. Трудно е, а ръцете й през цялото време са измръзнали и вкочанени.
След няколко потискащи дни й възлагат нова задача, по-нататък по конвейерната линия: пращат я да работи в столовата. Като онези разливачки на помия в стола на гимназията. Работи в камбуза на единия от големите руски кораби — мъкне казани с рибена яхния до бюфета, разлива манджата в купи и я пробутва на тезгяха на безкрайната опашка, състояща се от религиозни фанатици, религиозни фанатици и пак религиозни фанатици. Само дето този път има много повече азиатци и май няма никакви американци.
Тук си имат и нова порода: хора със стърчащи от главите антени. Антените приличат на тези по уоки-токитата на ченгетата: къси, тъпи, черни гумени палки. Стърчат над ухото. Когато вижда такъв човек за първи път, тя си мисли, че това ще да е някакъв нов вид уокмен и й се ще да попита мъжа откъде го е купил и какво слуша. Но този тук е странен тип, много по-странен от всички останали — постоянно е втренчен в далечината, мънкането му е тежък случай и най-накрая тя така се стряска от него, че просто му натиква огромна порция яхния в лицето и го изюрква нататък.
От време на време разпознава някой от хората, дошли с нейния фургон. Но те като че не я познават — гледат право през нея. С изцъклен поглед. Все едно са им промили мозъците.
Сякаш са промили мозъка на Уай Ти.
Тя не може да повярва, че й е отнело толкова много време да проумее как всъщност постъпват с нея. И това още повече я вбесява.
В Реалността Порт Шърман е изненадващо малко градче, всъщност само няколко квадратни квартала. До преди идването на Сала постоянното му население наброяваше две-три хиляди души. Сега сигурно е нараснало докъм петдесет хиляди. На Хиро му се налага да намали малко скоростта, защото всички бежанци спят по улиците и представляват пречка за уличното движение.
Това е добре, то му спасява живота. Защото не малко след като навлиза в Порт Шърман, колелата на мотоциклета му блокират — спиците замират и започва много да друса. Няколко секунди по-късно целият мотор угасва, превръща се в инертна буца метал. Дори и двигателят не работи. Той поглежда плоския екран отгоре на резервоара — иска да получи данни за състоянието на машината, но дисплеят показва само сняг. Биосът е получил срив. Ашера се е вселила в мотора му.
Затова той го зарязва насред улицата и тръгва към брега. Чува как зад гърба му бежанците се събуждат, измъкват се от одеялата и спалните чували, струпват се около закъсалото возило и всеки се опитва да докаже, че е бил пръв.
Чува дълбок тътен в гърдите си и за миг си спомня мотора на Гарвана в Лос Анжелис — как първо го почувства, а после го чу. Но тук няма мотоциклети. Звукът идва отгоре. Хеликоптер. В полет.
Хиро усеща мириса на гниещите по плажа водорасли — толкова е близо вече. Заобикаля един ъгъл и се оказва на крайбрежната улица, право срещу фасадата на „Спектър 2000“. Хотелът е малък — сръчно изпипан и с много стъкло. Хиро вижда кръстовете, изрисувани навсякъде върху червените петолъчки. Сградата е бляскава и ослепителна в хладната синя светлина на разсъмването, защото рони диря от звезди, синьо-бели магнезиеви пламъци, които се изсипват от него на всеки няколко секунди и рухват долу във водата. Там продължават да горят и оставят астрални пътеки по цялата дължина на пристанището. Предназначението им не е да красят пейзажа, а да объркват ракетите с топлинно насочване.
От мястото, където е застанал, той не може да види покрива на хотела, защото гледа право нагоре. Но има чувството, че Гуров трябва да чака там, на върха на най-високата сграда в Порт Шърман — очаква евакуация призори, за да го издигнат в порцелановото небе и да го откарат на Сала.
