Докато го изкачва, той поглежда към една от горните палуби, където двама членове на екипажа се мотаят с тъмните си якета. Единият се е облегнал на парапета и наблюдава престрелката с бинокъл. Другият, по-възрастният, отива при него, навежда се да огледа гърба му и го плясва няколко пъти между лопатките.
Мъжът сваля бинокъла да види кой го тупа по гърба. Очите му не са китайски. По-възрастният му казва нещо и с жест си „прерязва“ гърлото. И той не е китаец.
Онзи с бинокъла кимва, пресята се и натиска ключ на ревера си. Следващия път, когато се обръща, на гърба му с неоновозелен електропигмент е изписана една-единствена дума: МАФИЯ.
По-възрастният се обръща — и на неговото яке пише същото.
Преполовилият мостчето Хиро се обръща. И вижда, че е наобиколен от двайсетина членове на екипажа. Изведнъж по якетата на всички се изписва думата МАФИЯ. Изведнъж всичките се оказват въоръжени.
— Смятах да се свържа с Големия Хонконг на господин Ли и да подам жалба по повод държанието на техния проконсул тук, в Порт Шърман — шегува се Хиро. — Сутринта никак не желаеше да ми съдейства, когато настоях да наема този кораб вместо вас.
Хиро седи в първокласната трапезария на „Коулуун“. От другата страна на бялата ленена покривка е седнал мъжът, който Хиро преди сметна за смотаняк от Индустрията в отпуска. Той е облечен безупречно в черен костюм и има стъклено око. Не си е направил труда да се представи, все едно очаква Хиро вече да знае кой е той.
Мъжът като че не намира историята на Хиро за забавна. По-скоро изглежда слисан.
— Е, и?
— Вече не виждам причини да подавам оплаквания — казва Хиро.
— Защо?
— Ами защото разбирам неохотата му да ви разкара, пичове.
— Как така? Нали имаш пари?
— Да, ама…
— О — възкликва мъжът със стъкленото око и пуска насилена усмивка. — Защото сме от Мафията, искаш да кажеш.
— Аха — потвърждава Хиро и усеща как лицето му пламва. Няма такова нещо на света като да се направиш на пълен кретен. Няма друго такова нещо на света, няма и туйто!
Престрелката навън се чува само като смътен рев. Тази трапезария е изолирана от звук, вода, вятър и нажежено летящо олово с двоен слой забележително дебело стъкло, а пространството между двете стъкла е пълно с нещо хладно и пихтиесто. Ревът като че не е така нестихващ като преди.
— Скапани картечници — изругава мъжът. — Мразя ги! Може би една на хиляда уцелва наистина нещо, дето си струва. И ми съсипват ушите. Искаш ли кафе, нещо друго?
— Чудесно.
— Скоро ще ни сервират богата закуска. Бекон, яйца, пресни плодове — направо да не повярваш.
Мъжът, който Хиро забеляза по-рано на палубата — дето тупаше оня с бинокъла по гърба — подава глава през вратата.
— Извинявай, шефе, ама такова, преминаваме към трета фаза на плана. Мислех си, че е редно да ти кажа.
— Благодаря, Ливио. Кажи ми, когато Ивановците стигнат до кея. — Мъжът отпива от кафето си и забелязва объркания вид на Хиро. — Виж, ние имаме план, и този план е разделен на различни фази.
— Това го разбрах.
— Първата фаза беше имобилизация. Те изкараха хеликоптера. После дойде фаза две — да ги накараме да си мислят, че се опитваме да ги избием в хотела. Според мен тази фаза мина забележително успешно.
— И според мен.
— Благодаря. Друга важна част от тази фаза беше да докараме задника ти тук, което също е осъществено.
— Аз съм част от този план?
Мъжът със стъкленото око се усмихва бодро.
— Ако не беше част от този план, досега да си мъртъв.
— Значи сте знаели, че ще дойда в Порт Шърман?
— Нали познаваш онова маце, Уай Ти? Дето го използваше да ни шпионира?
— Да. — Няма смисъл да отрича.
— Е, ние пък я използвахме да шпионира теб.
— Защо? За какво, по дяволите, съм ви притрябвал?
— Това би предизвикало отклонение от основния ни разговор, който е за всички фази на плана.
— Добре. Току-що приключихме с фаза две.
— Сега, във фаза три, която тече в момента, ние им позволяваме да си мислят, че осъществяват невероятно героично бягство, като тичат по улицата към пристана.
— Четвърта фаза! — провиква се Ливио, лейтенантът.
—
Двайсетина руснаци вкупом се опитват да насилят вратата и да нахлуят на пристана. Само неколцина могат да минат през нея наведнъж. Най-накрая те хукват в колона на интервали от по триста-петстотин метра, до един устремени към безопасността в „Кралицата на Кодиак“.
Но около дузина успяват да останат накуп — група войници, оформящи човешки щит около по-малка групичка в средата.
— Големите клечки — казва мъжът със стъкленото око, като клати глава философски.
Всички тичат на зигзаг по кея, сгърбени, и от време на време изстрелват по някой картечен залп за прикритие към Порт Шърман.
Мъжът със стъкленото око присвива клепачи срещу внезапния хладен полъх. Обръща се към Хиро с едва забележима усмивка.
— Я виж сега — казва той и натиска един бутон на черната кутийка в ръката му.
