— Кой да ти знае? Райф открадна идеята на Лагос. Грабна я и офейка. И Лагос нямаше представа какво е направил Райф по-нататък с нея. Но след около две години започна да се тревожи за много неща, които виждаше.
— Като например експлозивното разрастване на „Райските врата на Преподобния Уейн“.
— И тия руснаци, дето говорят на езици. И фактът, че Райф копае в онзи древен град…
— Ериду.
— Да. И онова с радиоастрономията. Лагос се тревожеше за много неща. И затова започна да се свързва с хора. Свърза се с нас. Свърза се с онова момиче, дето ти ходеше с него навремето…
— Хуанита.
— Да. Свястно момиче. Свърза се и с господин Ли. Така че може да се каже, че по този проект работят неколцина различни хора.
— Къде отидоха ония? — възкликва Хиро.
Всички се оглеждат за платформата, сякаш изведнъж са забелязали липсата й. Най-сетне я забелязват на четвърт миля зад тях, замряла неподвижно във водата. Големите клечки и бодигардовете са се изправили и всичките гледат в една посока. Моторницата кръжи около нея, за да я закачи обратно.
— Сигурно са намерили начин да откачат теглича — предполага Хиро.
— Едва ли — отсича мъжът със стъкленото око. — Беше закачен за дъното, под водата. А и кабелът е стоманен — нямало е начин да го срежат.
Хиро вижда още една малка лодка да се люлее върху вълните, горе-долу по средата между руснаците и моторницата, която ги теглеше. Не бие на очи, защото е мъничка, близо до водата и е боядисана в тъмни естествени цветове. Едноместен каяк. А в него — дългокос мъж.
— Мамка му — изругава Ливио. — Откъде се взе тоя, по дяволите?
Каякарят се оглежда продължително назад — преценява вълните. После рязко се обръща, започва да гребе усилено, ускорява ход и на всеки няколко удара с веслото се оглежда назад. Приижда голяма вълна и тъкмо когато подема каяка, скоростите им съвпадат. Каякът застава на гребена й и се стрелва напред като ракета, яздейки вълната — изведнъж е полетял със скорост, двойно по-голяма от скоростта на всичко останало във водата.
Като забива весло във вълната, каякарят на няколко пъти рязко променя посоката си. После поставя веслото напреки на каяка, посяга надолу и вади малък тъмен предмет — тръба, дълга над метър. Вдига я на едното си рамо.
Той и моторницата се стрелват един покрай друг в противоположни посоки, разделени от около пет-шест метра вода. После моторницата гръмва.
Снарядът на „Коулуун“ е прехвърлил с няколкостотин метра мястото, където се развива цялото действие. Той прави възможно най-резкия завой, на който е способен плавателен съд с такива размери в опит да се врътне на сто и осемдесет градуса, за да се върне и да се разправи с руснаците и — по-големият проблем — с Гарвана.
Гарвана гребе към приятелчетата си.
— Каква гад! — ругае Ливио. — Какво ще прави, че ги изтегли до сала със скапания си каяк?
— Направо тръпки ме полазват — коментира мъжът със стъкленото око. — Погрижи се да има и няколко наши хора там горе при Сътрудниците. Сигурно са пратили хеликоптер.
— Радарът не показва други кораби — обажда се един от войниците на връщане от мостика. — Само ние и те сме. И хеликоптери няма.
— Нали знаеш, че Гарвана разнася ядрена бомба? — пита Хиро.
— Така съм чувал. Но този каяк не е достатъчно голям. Мъничък е. Не мога да повярвам, че човек би излязъл в открито море с подобно нещо.
От дълбините на морето постепенно се издига планина. Мехур от черна вода, който непрекъснато се издува и разраства. Далеч назад зад люшкащия се сал е изникнала черна кула — стърчи вертикално над водата, а от върха й израстват две крила. Кулата става все по-висока, крилете се надигат все по-високо над водата, и отпред, и отзад, планината се надига и се оформя. Червени петолъчки и няколко цифри. Но не е нужно да се познават цифрите, за да разбере човек, че това е подводница. Подводница-ракетоносител.
А после тя спира. Толкова близо до руснаците на малкия им сал, че Гуров и приятели практически могат да скочат на нея. Гарвана гребе към тях и реже вълните като стъклен нож.
— Да си го начукам — възкликва мъжът със стъкленото око. — Да си го начукам, да си го начукам, да си го начукам. Чичо Енцо ще се вбеси.
— Не си могъл да знаеш — успокоява го Ливио. — Да стреляме ли по тях?
И преди мъжът със стъкленото око да е взел решение, палубната картечница на ядрената подводница открива огън. Първият снаряд не ги уцелва с няколко метра.
— Добре, ситуацията се развива скорострелно. Хиро, ти идваш с мен.
Екипажът на „Коулуун“ вече е преценил положението и залага на атомната подводница. Тичат напред-назад покрай парапета и пускат във водата големи капсули от стъклопласт. Капсулите се разбиват и разкриват яркооранжеви дипли, които разцъфват в спасителни салове.
