След като стрелците на подводницата измислят как да ударят „Коулуун“, ситуацията започва да се развива още по-скорострелно. „Коулуун“ не може да реши дали да потъне, да изгори или просто да се разпадне, и затова прави и трите наведнъж. По това време повечето хора на борда му вече са се прехвърлили на спасителните салове. Всички се люшкат върху вълните, закопчават оранжевите си спасителни костюми и наблюдават подводницата.
Гарвана е последният, който се качва на палубата. Минута-две прибира от каяка някакви уреди — няколко неща в торби и едно двуметрово копие с прозрачна глава във формата на листо. Преди да потъне в люка, той се обръща към останките от „Коулуун“ и вдига харпуна над главата си — жест едновременно и на триумф, и на обещание. И изчезва. След минутки изчезва и подводницата.
— От тоя тръпки ме побиват — признава мъжът със стъкленото око.
След като започва да й се изяснява — за кой ли път — че всички тези хора са извратени ненормалници, тя започва да забелязва у тях и други неща. Например, през цялото това време никой не я поглежда в очите. Особено мъжете. В тия пичове няма грам секс, толкова надълбоко в тях са го натикали. Защо не се заглеждат по тлъстите бабушки, е повече от ясно. Но тя е петнайсетгодишно американско маце и е свикнала да я заглеждат. Не и тук.
Докато един ден не вдига поглед от големия казан с риба и не вижда пред себе си гърдите на някакъв тип. А когато проследява гърдите му нагоре до шията, а шията чак до лицето, вижда там черни очи, втренчени зад гърба й, точно над тезгяха.
На челото му пише нещо: НЕУПРАВЛЯЕМА ИМПУЛСИВНОСТ. Което си е страшничко. И секси също. Това му придава някаква романтичност, неприсъща на никой друг от тези хора. Бе очаквала Салът да е мрачно и опасно място, а вместо това се оказа нещо като местоработата на майка й. Този пич е първият човек, когото вижда на Сала, на когото сякаш наистина тук му е мястото.
Той също поглежда надолу. Изглежда невероятно просташки. Макар и да има дълги, засукани мустаци, това не разкрасява кой знае колко лицето му. Изобщо не подчертава чертите му.
— Ти по бълвочите ли си падаш? Една или две рибешки глави? — пита го тя и разклаща живописно черпака. Винаги говори гадости на хората, защото никой не я разбира какво му говори.
— Каквото предлагаш, го вземам — отговаря типът. На английски. С отривисто произношение.
— Нищо не предлагам — тросва му се тя, — но щом искаш да стърчиш там и да пасеш, хубаво тогава.
Той стърчи и пасе за малко. Достатъчно, че хората по-назад на опашката да се изпружат на пръсти, за да видят какъв е проблемът. Но когато забелязват, че проблемът е точно този индивид, те бързо-бързо се отпускат на ходилата си, прегърбват се и сякаш се сливат с масата от воняща на риба храна.
— Какво има днес за десерт? — пита типът. — Нещо сладичко за мен ще има ли?
— Ние не вярваме в десерта — отсича Уай Ти. — Десертът е шибан грях, не си ли спомняш?
— Зависи от културната ти ориентация.
— О, така ли? А ти към коя култура си ориентиран?
— Аз съм алеут.
— О, така ли? Тия не съм ги чувала.
— Защото ни прецакаха — казва големият страшен алеут. — По-зле от всички народи в историята на света.
— Съжалявам — казва Уай Ти. — Та, такова, да ти сипвам ли риба, или ще си стоиш гладен?
Едрият алеут се вторачва в нея. После врътва глава и казва:
— Хайде, давай да се измитаме оттук.
— Какво? И да изпусна тая готина работа?
Той се ухилва до уши.
— Мога да ти намеря по-хубава.
— И с дрехи ли ще я работя тая твоя работа?
— Хайде, да тръгваме — казва той и очите му я изгарят. Тя се опитва да пренебрегне внезапното парещо напрежение, нахлуло между краката й.
Тръгва подир него през столовата към дупката, през която се минава в трапезарията. Гадната бабушка-началничка се дотътрузва иззад тезгяха и почва да й крещи на някакъв неразбираем език.
Уай Ти се извръща назад. Усеща как чифт едри длани се плъзват по хълбоците й и се мушват под мишниците й. Тя притиска ръце до тялото си в опит да ги спре. Но не успява — дланите се вдигат още по-нагоре и продължават да се вдигат, да се издигат във въздуха, повлекли и нея. Едрият мъж я мята на тезгяха все едно е тригодишно дете, и я настанява до себе си.
Уай Ти се обръща да изгледа гадната бабушка-началничка, но онази е замръзнала в смес от изненада, страх и изблик на сексуално възмущение. Най-накрая обаче страхът надделява, тя извърта очи, врътва се и се запътва да смени Уай Ти при казан номер седем.
— Мерси, че ме вдигна — казва Уай Ти с нелепо разтреперан, смутен глас. — Ъ-ъ, ти не си ли гладен?
— И без това смятах да поизляза — отвръща мъжът.
— Да поизлезеш ли? Че къде ще излизаш на Сала?
— Ела, ще ти покажа.
Той я повежда по някакви коридори, нагоре по стръмни стоманени стълби, и най-сетне я извежда на палубата. Започва да се смрачава. Контролната кула на „Ентърпрайз“ се издига, корава и черна, на фона на тъмносиво небе, което толкова бързо помрачнява, че изглежда по-тъмно, отколкото в полунощ. Но засега лампите не светят и се вижда само черната стомана и тъмносивото небе.
