Снежен крах полностью

— Да. Нам-шуб е реч с вълшебна сила. Най-близкият еквивалент на английски би било „заклинание“, но тази дума поражда известни неправилни асоциации.

— Шумерите вярвали ли са в магията?

Библиотекарят поклаща едва забележимо глава.

— Това е от онези привидно точни въпроси, които всъщност са много отвлечени и във връзка с които компютърните програми, каквато съм и аз, са печално известни със своята нескопосаност. Позволете ми да цитирам Креймър, Самюъл Ноа, и Майер, Джон Р. — „Митове за Енки, хитрият бог“, Ню Йорк, Оксфорд — Оксфорд Юнивърсити прес, 1989 г.: „Религията, магията и медицината така напълно се преплитат помежду си в Месопотамия, че тяхното разделяне е обезсърчаващо и вероятно безплодно занимание… [шумерските заклинания] демонстрират тясна връзка между религиозното, магическото и естетичното, толкова завършена, че всеки опит да разделиш едното от другото би накърнил цялото“. Тук има още материал, който вероятно би бил от помощ при обясняването на темата.

— Къде?

— В съседната стая — казва Библиотекарят и посочва стената. Отива до нея и събира паравана от оризова хартия.

Реч, притежаваща магическа сила. В днешно време хората не вярват в такива неща. Т.е. освен в Метавселената, в която магията е възможна. Метавселената е въображаема структура, изградена от кодове. А кодът е просто форма на речта — онази форма, която разбира компютърът. Метавселената в своята цялост би могла да бъде разглеждана като един огромен нам-шуб, който се разиграва в мрежата от оптични влакна на Л. Боб Райф.

Гласовият телефон звъни.

— Само секунда — извинява се Хиро.

— Разговаряйте спокойно — отвръща Библиотекарят и пропуска очевадната добавка, че при нужда би го чакал и милион години.

— Пак съм аз — обажда се Уай Ти. — Още съм във влака. Оня с чуканчетата слезе на Експрес Порт 127.

— Хммм. Това е антиподът на Центъра. Искам да кажа, по-далече от Центъра оттам няма накъде.

— Така ли?

— Да. Едно-две-седем е две на седма степен минус едно…

— Спести ми това, вярвам ти на думата. Определено тука вече е дива пустош — казва тя.

— Не слезе ли да го проследиш?

— Ти да не се бъзикаш? Чак там навън? Хиро, до най-близката сграда са десет хиляди мили.

Тя е права. Метавселената е построена така, че има много пространство за разпростиране. Почти всички строежи са съсредоточени между два-три Експрес порта — някъде около петстотин километра — в Центъра. Порт 127 се намира на двайсет хиляди мили оттам.

— Какво има там?

— Черен куб със страна точно двайсет мили.

— Изцяло черен?

— Да.

— Как можеш да измериш толкова голям черен куб?

— Значи, возя се и зяпам звездите. Изведнъж отдясно на влака те ми се губят. Започвам да броя местните портове. Преброявам шестнайсет. Стигаме до Експрес порт 127, Чуканчо слиза и тръгва към черното нещо. Преброявам още шестнайсет местни порта и звездите се появяват. После вземам трийсет и два километра и ги умножавам по нула цяло и шест, и получавам двайсет мили, гъз такъв.

— Добре се справяш — хвали я Хиро. — Тези сведения си ги бива.

— Според тебе кой притежава черен куб, широк двайсет мили?

— Това е едно чисто ирационално предположение, но според мен е Л. Боб Райф. Предполагам, че притежава някакъв грамаден имот някъде на майната си и държи в него всичките карантии на Метавселената. Някои от нас са се разбивали понякога в него по време на мотоциклетни гонки.

— Е, аз трябва да вървя, партнер.

Хиро затваря и влиза в новата стая, а след него и Библиотекарят.

Стените й са дълги към петнайсет метра. Центърът на това пространство заемат три толеми артефакта, или по-скоро триизмерни изображения на артефакти. В средата — дебела плоча от печена глина, увиснала в пространството, голяма колкото масичка за кафе и висока около педя. Хиро подозира, че това е увеличено изображение на по-малък предмет. Плоските й повърхности са изцяло покрити с ъгловати писмена, в които Хиро разпознава клинопис. По ръбовете се забелязват кръгли успоредни вдлъбнатини, явно от пръстите, оформили плочката.

Вдясно от нея стърчи дървен прът с разклонения на върха, нещо като стилизирано дърво. Вляво — двуметров обелиск, също покрит с клинопис, на чийто връх е издялан барелеф.

Стаята е изпълнена с триизмерни съзвездия от хиперкарта, увиснали безтегловно във въздуха. Прилича на високоскоростна фотография на снежна виелица във вихъра си. На места хиперкартите са подредени в точни геометрични форми, като атомите в кристал. На други места са струпани на камари. В ъглите са се натрупали цели преспи от тях, сякаш Лагос след приключване ги е хвърлял там. Хиро открива, че аватарът му преминава през хиперкартите, без да разваля реда им. Всъщност това е триизмерното съответствие на разхвърляно бюро — всичкият боклук си стои там, където го е оставил Лагос. Облакът от хиперкарти се простира до всички ъгли на пространството 15×15 метра и на два метра и половина височина от пода — горе-долу дотам е достигал аватарът на Лагос.

— Колко хиперкарти има тук?

— Десет хиляди четиристотин шейсет и три — осведомява го Библиотекарят.