Някакви испаноговорящи чернокожи играят бейзбол на широко открито пространство и използват кръглите капаци на двесталитрови варели за бази. Паркирали са половин дузина стари брички покрай площадката и са включили фаровете за осветление. Наблизо има бар, вграден в една потрошена каравана с графити надпис: ЖЕРТВАНАТА ЗОНА. Редици от фургони стърчат сред двор с ръждясали железопътни релси, а между траверсите растат кактуси. Един от фургоните е превърнат във франчайз „Райските врата на преподобния Уейн“. Центроамериканци-евангелисти са се наредили да се покаят и да поговорят на езици под неоновия Елвис. В Жертваната зона няма неоводолейски храмове.
— Складовата зона не е толкова мръсна като първото място, на което бяхме — уверява я Нг. — Затова няма да е толкова зле, че не можеш да си сложиш противотоксичната маска. Може да подушиш изпарения от „Хлад“.
Уай Ти си отбелязва наум този нов феномен: Нг използва уличното име на контролирано вещество.
— За фреон ли говориш? — пита тя.
— Да. Човекът — обект на нашето разследване влага капитал в най-различни предприятия. Това ще рече, че пласира най-различни вещества. Но започна с фреона. Той е най-големия търговец на Хлад на едро и дребно по Западното крайбрежие.
Най-сетне Уай Ти стопля. Фургонът на Нг е с климатик. Не с лайнян неозонов климатик, а със съвсем истинско, хевиметъл висококапацитетно пронизващо до костите духало-виелица „Фрижидер“. Вероятно използва неимоверно количество фреон.
Освен всичките му практически предназначения климатикът е част от тялото на Нг. Уай Ти се разкарва в компанията на единствения в света фреономан.
— От тоя пич ли си купуваш „Хлад“?
— Досега да. Но за в бъдеще съм се разбрал с един друг.
Един друг. Мафията.
Наближават брега. Десетки дълги, мършави едноетажни складове са наредени успоредно покрай водата. В този край достъпът до всички тях се осигурява по един-единствен път. Помежду им минават по-малки пътчета и се спускат нататък, където навремето са били кейовете. Тук-там са разпръснати изоставени тракторни ремаркета.
Нг завива от главния път в малко кътче, скрито между стара електроцентрала от червени тухли и купчина ръждясали контейнери. Обръща колата с предницата навън, сякаш очаква да не се бави много-много тук.
— В отделението пред тебе има пари — казва й той.
Уай Ти отваря жабката, както би я нарекъл всеки друг, и намира вътре дебела пачка омачкани, мръсни банкноти от един трилион долара. Ед Мийсчета.
— Леле, не можа ли да намериш гипъри13? Ега ти балата!
— Един Куриер би платил по-скоро с такива.
— Защото всички ние сме измет, а?
— Без коментар.
— Тука колко има, един квадрилион долара ли?
— Един и половина квадрилиона. Нали знаеш, инфлация.
— И какво да направя?
— Четвъртия склад отляво — насочва я Нг. — Когато вземеш тръбичката, хвърли я във въздуха.
— И после какво?
— За всичко останало има кой да се погрижи.
Уай Ти нещо се съмнява. Но ако стане напечено, винаги може да изкара ония кучешки медальони.
Докато тя излиза навън със скейтборда, Нг издава някакви нови звуци с уста. Тя чува, звънтящ звук на триещи се плоскости, който отеква из цялата конструкция на фургона, и някакви машини оживяват. Обръща се и вижда как върху покрива на фургона се е разтворил стоманен пашкул. Под него има миниатюрен хеликоптер — сгънат. Перките му се разтварят като крила на пеперуда. Отстрани е изписано името му: ВИХЪРЪТ ЖЕТВАР.
Ясно си личи кой точно склад търсим: четвъртият отляво. Пътят, слизащ към брега, е блокиран от няколко контейнера — грамадните стоманени сандъци, които виждате в каросериите на големите камиони. Подредени са в „рибена кост“, така че за да минеш покрай тях, трябва да слаломираш напред-назад половин дузина пъти из тесния, подобен на лабиринт канал между високите стоманени стени. Отгоре стърчат въоръжени типове, които наблюдават как Уай Ти се плъзга с дъската през препятствията. Докато излезе на чист терен, вече са я проверили из основи.
Тук-там на кабели висят голи крушки и дори няколко гирлянди коледни лампички. Светят, колкото да я накарат да се почувства в не чак толкова враждебна среда. Не вижда нищичко — само лампи, хвърлящи цветни ореоли из струпания облак от прах и мъгла. Пред нея излазът към брега е блокиран от нов лабиринт от контейнери. На единия има надпис със спрей: БКУО КАЗВА: ПРОБВАЙТЕ ОБРАТНО БРОЕНЕ ДНЕС!
— Какво е БКУО? — пита тя, колкото да разчупи малко леда.
— Безспорният Крал на Унищожителите на Озона — обажда се мъжки глас. Мъжът тъкмо се готви да скочи от товарния док на склада отляво. Вътре в склада Уай Ти забелязва електрически светлини и пламъчета от цигари. — Така му викаме на Емилио.
— Ясно — казва тя. — Оня с фреона. Не съм дошла за „Хлад“.
— Е — казва типът. Хилав длъгнест тип, прехвърлил четирийсетака, но твърде мършав за годините си. Той вади фаса от устата си и го мята като стреличка. — Какво да е тогава?
— Колко струва „Снежен крах“?
— Един гипър и седемдесет и пет — казва той.
— Пък аз си мислех, че е един и петдесет — казва Уай Ти.
Типът поклаща глава.
