Холгер Мунк погледна ръката си и видя, че цигарата е угаснала. Хвърли я, бръкна си в джоба и пъхна нова между устните си.
— Скоро няма да разберем — подхвърли той. — Но с Мариане се надяваме на най-добрия изход. Друго не можем да направим.
Усмихна ѝ се с блуждаещ поглед.
— Да проходи отново ли?
— Вярвам, че ще се случи. Важно е, нали?
Мунк се извърна към нея.
— Имам предвид да мислиш позитивно.
— Разбира се — кимна Миа и се почувства неловко.
— Вярвам — повтори Мунк.
— Кажи, ако мога да помогна с нещо — тя се загърна по-плътно с якето си. — И я поздрави. Предай ѝ, че с удоволствие ще я посетя.
Минаха няколко секунди. Пламъчето на запалката гореше до цигарата, без да я докосне. Едрите му пръсти висяха във въздуха.
— Непременно — обеща най-накрая той и се усмихна. — Хубаво, Миа. Благодаря, че дойде.
Искаше ѝ се да го прегърне, но само непохватно се ръкуваха на раздяла. Така или иначе той вече се беше отнесъл. Миа нахлупи шапката върху ушите си и се сгуши в якето си. Не обърна внимание на погледите, които я изпратиха на път към портата — нямаше намерение да остане повече. Спусна се към „Бишлет“. Междувременно снегът се бе усилил.
До Коледа оставаха два дни. Беше се зарекла да опита, сега обаче не знаеше дали е по силите ѝ. Бъдни вечер. В студения апартамент. Сама. За пореден път. Но не можеше да си отиде. Мириам беше на легло в „Юлевол“. Неподвижна. Едва говореше. Не можеше да го причини на Мунк. Да угасне. Не и сега.
Прекоси улицата и заслони лицето си от снега, който вече се сипеше на големи парцали. Осло в бяло — прекрасна Коледа за всички. Тръгна с тежки стъпки по улица „Софие“ и напипа ключовете си в джоба.
Миа я видя само за миг — жена в червено ватирано яке на стълбите. Сякаш отдавна стоеше там и я чакаше. Ръцете ѝ припряно прикрепиха нещо към дръжката на вратата, после жената се спусна по стълбите.
И се изгуби в снега.
