Совата полностью

— Зиги Симонсен. Познавате ли го?

— Не.

— Той предложи да… Приятели са с Якоб. Знаете ли кой е Зиги, или не ви е казала нищо?

Юлие вдигна към него объркани очи.

— Да, да…

— Не знаете, нали?

— Знам, аз…

— Каза, че ще сподели с вас. — Юлие си избърса лицето с ръкава на пуловера. — Значи не е?

Мунк хвърли бегъл поглед през рамото си към Къри и Ким Колсьо.

Ново име.

Зиги Симонсен.

Къри извади телефона от джоба си и излезе от стаята.

— Какво е щяла да ми каже? — внимателно попита Холгер Мунк, поглаждайки леко ръката на момичето.

Сълзите ѝ бяха спрели и сега се взираше любопитно в него.

— За нея и Зиги. Значи не ви е казала?

— Не — колебливо отвърна той и в същия момент от джоба му се разнесе звън.

— Тогава не бива да издавам нищо.

Юлие сведе очи.

— Юлие…

Телефонът в джоба му отново зазвъня.

— Не знам.

Сълзите ѝ пак бяха напът да бликнат.

— Трябва да разбера, нали ти е ясно? — Тонът на Мунк прозвуча малко по-строго, отколкото възнамеряваше. — Якоб и Мириам се познават. И двамата са изчезнали. Разбираш ли колко е важна тази информация за нас?

Нов звън от телефон, този път не неговия. Дойде някъде от стаята.

— Да, но аз…

Момичето го погледна.

— Холгер — повика го Ким зад гърба му, но Мунк му махна да замълчи.

— Мириам и Якоб. Знаеш ли къде са?

— Холгер — повтори Ким.

Мунк отново не му обърна внимание.

— Просто…

— Мунк!

Ким постави ръка на рамото му.

— Какво? — процеди през зъби раздразнено началникът му, когато Ким Колсьо му подаде телефона си.

— Холгер?

В ухото му неочаквано отекна гласът на Лудвиг Грьонли.

— Какво има? — изръмжа главният инспектор.

— Миа — запъна се Лудвиг.

— Какво?

— Намерила ги е.

— Какво???

— Мириам. И Марштранер.

— Как…

— Знаем къде са.

— Кой?

— Холгер? Слушаш ли ме? Открихме ги.

Мунк стана.

— Къде?

— Телефонът ѝ. Обади ми се оттам и поиска да я засека. Видяла ги е. Намерила ги е. Холгер? В ръцете ни са. Знаем точното местоположение. Хюрюм. Там са, Холгер. Открихме ги.

— Уреди ми хеликоптер! — нареди Мунк на път към вратата.

— Какво? — не разбра Грьонли.

— Тръгваме. Уреди ми проклетия хеликоптер, по дяволите! ВЕДНАГА. Там сме след три минути.

— В „Грьонлан“ ли? — попита Ким.

— По-бързо от Сатаната! — изкрещя Мунк и се завтече надолу по стълбите.

Болката в ръката ѝ бе почти непоносима и не знаеше колко време е била в безсъзнание.

Миа Крюгер отвори очи и бавно се надигна, инстинктивно сложи лявата ръка на гърдите си и се помъчи да разбере къде се намира. Студ. Заскрежена земя. Тялото ѝ не искаше да се изправи, но тя го принуди. Поклащаше се с наведена глава, а действителността постепенно я застигна.

Мириам.

Беше последвала загадъчните указания на Джим Фюглесанг. Снимките. Четири бели камъка. Червена лодка. Открила бе порутената къщурка. Когато разбра на какво е налетяла, вече беше прекалено късно. Якоб Марштранер. И Мириам беше там. Телефонът нямаше обхват. Беше прекалено ядосана, за да прояви предпазливост. Той ѝ се нахвърли отзад. Невидими удари. За щастие се бе предпазила с ръка.

По дяволите.

Миа направи крачка напред, но скоро разбра, че няма контрол. Умът ѝ се опитваше да дава команди, ала тялото не се подчиняваше. Спъна се и падна в студената калуна. Болката отново се завихри в нея. Счупил е пръстите ѝ. Не можеше да си помръдне ръката. И окото. Не виждаше. Лявото око. Кръв.

Аматьор.

С мъка успя да се надигне отново. Застана объркана насред безплодната морава в опит да си възвърне самообладанието.

Пистолетът?

Миа падна на колене и пак стана. Пред очите ѝ танцуваха сенки. Спомни си. Ударите по главата. Съумя да се предпази. Затова е безжизнена. Лявата ѝ ръка.

Направи още няколко неуверени крачки, без да знае в каква посока се движи. Нейният „Глок“? Взел ли е пистолета ѝ?

Мириам.

Заловил я е. Пернатото момче.

Защо, по…

Отново се спъна, падна по очи на студената земя, но за пореден път успя да се изправи на крака. Пъхна лявата си ръка под якето. Всичките ѝ пръсти бяха счупени. Ръката я бе предпазила от ударите. Затова беше още жива. Колко ли дълго е била в безсъзнание?

Плъзна дясната си ръка отзад под колана и бързо замига. Опитваше се да отстрани кръвта от окото си. Лявото — не. Дясното — да! Вече виждаше. Знаеше къде е. „Глок 17“. Взел го е. Във всеки случай не го виждаше никъде, но я обля топлина, когато под колана си напипа приклад.

Малкият. „Глок 26“. Вече бе идвала тук, в пустошта, и тогава се чувстваше гола — нямаше да позволи да ѝ се случи пак, за бога, затова се бе въоръжила и с двата. Издърпа пистолета и най-сетне доби известна представа къде се намира. Къщата. Колата. Пътека навътре в гората.

Якоб Марштранер.

Миа пъхна лявата си ръка по-навътре под коженото яке в опит да отблъсне болката и тръгна, накъдето предположи, че са поели.

Какво, по дяволите, прави Мириам тук?!

Сива, порутена постройка.

Широко отворена врата.

Не е вътре.

Пътят към водата.

Обратно към дома на Фюглесанг.

Не.

Пътеката.