Малкото момиченце лежеше възможно най-неподвижно на дивана под одеялото и чакаше другите деца да заспят. Беше решила. Ще стане тази нощ. Вече няма да се страхува. Няма да чака. На шест години е и скоро ще бъде голяма. Ще го направи, само малко да се постъмни. Не глътна сънотворното. Скри го под езика и то остана там — дори когато показа на леля Юлиане колко е послушна.
— Покажи.
Изплези език.
— Добро момиче. Следващият.
Брат ѝ постъпваше така отдавна. Откакто го затвориха в землянката. Правеше го всяка вечер — слагаше хапчето под езика си, без да го гълта.
— Покажи.
Изплези език.
— Добро момче. Следващият.
Три седмици го държаха в тъмното, защото не искаше да се извини. Всички деца знаеха, че не е направил нищо лошо, но въпреки това възрастните го затвориха. И оттогава се промени. Всяка вечер слагаше таблетката под езика, без да я гълта и в просъница, когато нейното хапче започваше да действа, тя виждаше как сянката му се изнизва от стаята и се изгубва.
Няколко пъти сънува къде отива брат ѝ. Веднъж беше принц на път за чужда страна, където щеше да целуне отдавна заспала принцеса. Друг път беше рицар, който поваля дракон с магически меч, забит в камък толкова здраво, че оттам можеше да го извади само необикновено момче. В сънищата ѝ. Наяве не знаеше къде ходи.
Малкото момиченце изчака, докато до слуха му не достигна дълбокото дишане на спящите деца и предпазливо се измъкна от стаята. Зимата бе настъпила, но беше все така топло въпреки падналия между дърветата мек полумрак. Босоногото дете прекоси двора, движейки се из сенките, и се озова в прикритието на горичката. Увери се, че никой не я е видял, и претича по пътеката между големите дървета към портата с надпис „Trespassers Prosecuted“1. Бе решила да започне издирването оттук.
