— Или е знаел за сърдечната му недостатъчност и въпреки това е искал да участва лично в убийството, или алкохолът е бил само средство да го омаломощи, за да може по-лесно да си свърши работата.
Брайънт поклати глава и в този момент телефонът на Ким звънна.
— Стоун.
— Началство, как е пълното име на жертвата?
— Том Къртис… защо? — попита тя, като чу задъхания глас на Досън.
Стомахът й се преобърна от предчувствието, че вече знае отговора на този въпрос.
— Няма да повярваш, но преди десет години в дома за сираци в Крестуд е работил главен готвач на име Том Къртис.
— Мерси, че ми даде да карам на връщане, началство. Психиката ми нямаше да издържи още едно влакче на ужасите.
— Нямаш грижи, но все пак не искам да ме возиш като мис Дейзи, защото държа да пристигнем в управлението преди следващия уикенд.
Брайънт се насочи към Хейлсоуен. Ким извади телефона си и набра един от номерата, на които беше звъняла по-рано през деня.
— Професор Милтън… да… здравейте. По план ли върви всичко, за което говорихме преди?
— Проведох няколко разговора и искрено се надявам, че ще успея да ви помогна.
— Благодаря ви, но по всичко личи, че вече имаме второ убийство, свързано с този случай, така че се налага да действаме максимално експедитивно.
Ким чу как професорът рязко си поема дъх.
— Можете да разчитате на мен, инспектор Стоун.
Тя му благодари и прекъсна връзката.
— За какво става въпрос?
— Гледай си пътя и не го мисли.
Когато Брайънт спря колата на паркинга, тя вече се беше обадила, за да поиска среща с Уди, и когато влезе в сградата, се качи направо на третия етаж.
Ким почука на вратата на Уди и влезе миг преди той да я повика.
— Дано си струва, Стоун. Тъкмо щях да…
— Сър, случаят с Тереза Уайът е много по-заплетен, отколкото предполагахме.
— В какъв смисъл?
Ким си пое дълбоко дъх.
— В деня на убийството тя се е свързала по телефона с един университетски професор на име Милтън, малко след като той е получил одобрение да започне разкопки в района на Роули Реджис. Отначало е изявила желание да вземе участие в разкопките, но той е отказал. После станало ясно, че е искала да получи информация за самия район.
— Какво толкова има на въпросното място?
— Там се намира изоставеният дом за сираци.
— Онзи до крематориума?
Тя кимна.
— И Тереза Уайът, и Том Къртис са бивши служители на дома. В краткия период, откакто професорът е получил разрешение за разкопки до днес, кучето му е било убито, а самият той е бил заплашван. Междувременно са убити и двамата служители от дома в Крестуд.
Уди впери поглед някъде в стената зад гърба й. Вече си представяше заглавията във вестниците.
— Сър, някой много държи тази земя да остане непокътната.
— Стоун, няма нужда да включваш на свръхсветлинна. Трябва да действаме много деликатно.
— Оборудването за разкопките ще бъде на място още утре.
Той сви устни.
— Знаеш, че това няма как да се случи, Стоун. Трябва да направим куп други неща.
— С цялото ми уважение, сър, те са ваша отговорност, а не моя. Ако се съди по инерцията, която е набрал този случай, няма как да си позволим да чакаме много дълго.
Той се замисли за момент над думите й.
— Искам утре сутрин да си първа там и никой да не пипа нищо — нито една лопата да не прави нито една копка — докато не получиш разрешение от мен.
Ким не отговори.
— Разбрахме ли се, Стоун?
— Разбира се, сър. Както кажете.
Тя се изправи и излезе от стаята.
Внезапният шум в тихия коридор накара Бетани Адамсън да изругае. Решетката между асансьора и плочките на пода издрънча под бастуна й.
Тя продължи да върви по коридора, търсейки ключовете си от апартамента. Опита се да напипа с една ръка ключа от входната врата. Цялата връзка падна на пода с метално дрънчене.
Тя изруга отново и се наведе, за да вдигне ключовете. Болката се стрелна от коляното до бедрото й. Успя да ги хване в ръка, но не и преди да чуе как щраква ключалката на дъртата крава.
Докато се изправяше, Бет усети топлия полъх от отворената врата на съседния апартамент.
— Всичко наред ли е? — попита съседката.
Във въпроса се долавяше повече упрек, отколкото загриженост.
Майра Даунс стоеше на прага на вратата си, висока метър и петдесет и обута с пантофи с пух. Кожата на краката й беше суха и люспеста. Бет благодари на Господ, че жената си беше облякла дълга нощница. Месестите й ръце бяха скръстени върху едрите й гърди, увиснали като клепналите уши на някое куче. Сбръчканото й лице беше изкривено от недоволство.
Бет я погледна право в очите. За разлика от Никола, тя не се страхуваше от дъртата крава.
— Няма нищо, госпожо Даунс. Само дето трима мъжаги ме изнасилиха и ме обраха — мерси, че попитахте.
Жената се навъси.
— За ваше сведение някои хора се опитват да спят.
— Най-добре се облегнете на вратата и пробвайте така.
Жената се намръщи като булдог, налапал оса.
— За ваше сведение, преди да се нанесете на етажа, всичко беше напълно спокойно, а сега с тези скандали и шум по всяко време…
— Госпожо Даунс. Часът е десет и половина, а аз си изпуснах ключовете. Гледайте си работата.
Лицето на жената почервеня.
