— Така, така… и колко време възнамерявате да останете?
Аха, значи още един съсед искаше да я разкара оттук.
"Да го духате, тъпаци", помисли си тя.
— Сигурно ще поостана. Ник ще ме впише в договора за наем.
Лъжата си струваше дори само за да види ужаса, който се изписа на лицето на старата жена.
— О, не, не, със сигурност ще разговарям със сестра ви…
Дъртата клюкарка започваше да й лази по нервите.
— Какъв ти е проблемът, по дяволите?
— Млада госпожице, ползвателите на жилища, които живеят сами, се страхуват от силни шумове през нощта.
— Кой мислиш, че ще влезе при теб? Имаш три ключалки и една електронна брава.
Бет я изгледа от глава до пети.
— А и, честно казано, според мен няма от какво да се плашиш.
Госпожа Даунс отстъпи от прага на вратата си.
— Не мога да се разправям с вас. Ще разговарям с Никола. Тя е много по-приятна от вас.
"Кажи ми нещо ново", помисли си Бет.
Тя продължи да гледа възрастната жена, докато вратата най-сетне не се затвори между тях. Едва тогава си позволи една лека усмивка. Разправията й беше оправила настроението за цялата вечер.
Бет издрънча още няколко пъти с ключовете и едва тогава влезе в апартамента.
Подпря бастуна на ръба на дивана и седна. Разтърка коляното си. От студеното време я болеше зверски.
Тя се протегна и взе пантофите, които бяха оставени до ръба на дивана. Бяха изработени от мека и гладка светлокафява кожа; отвътре имаха луксозен, топъл пух.
Тя събу ботушите си с нисък ток и пъхна крака в скъпите пантофи. Не бяха нейни, но Никола нямаше да има нищо против. Те винаги си деляха нещата. Така правят близначките.
Бет се изправи и разтръска крак в опит да облекчи болката в коляното си.
Леко почука на вратата на Никола. Нямаше отговор. Какво друго можеше да очаква? Разбира се, че безпътната й сестра не си беше вкъщи. Беше отишла да танцува и да се разголва за пари.
Тя отвори вратата и пристъпи вътре. Дъхът й спря, както всеки път, когато влезеше в стаята. Беше точно онази стая, за която си бяха мечтали като малки, докато лежаха една до друга в дома за сираци в Крестуд.
Щяха да имат еднакви розови завивки и възглавници. Леглата им щяха да бъдат покрити с балдахин, завързан с дантела. Мечтаеха си да имат вълшебен гардероб като онзи, който води към Нарния. Рафтовете щяха да бъдат отрупани с плюшени играчки и стъклени топки със снежинки. Всяка от тях щеше да има легло с табла, окичена с шарени лампички. Мечтаеха за приказна стая с много светлина, където всичко щеше да бъде тяхно и където щяха да заспиват, докато играят на театър на сенките върху стените.
Бет направи още няколко крачки навътре. Прокара ръка над камината и докосна плюшеното мече, което стоеше в другия край на лавицата над нея. Отвори вратата на дрешника и влезе вътре.
Дрехите, бельото и обувките на Никола бяха сгънати, прибрани и сортирани по цветове. Две от чекмеджетата бяха специално отредени за бижута. В едното чекмедже имаше скъпи, нежни накити, всеки в оригиналната си кутийка. Бет забеляза една с надпис "Картие" и две с надпис "Де Беерс".
Във второто имаше по-големи и ярки бижута, които според Бет й бяха за работа. Тя бързо затвори чекмеджето и се отдалечи. Не й беше приятно да мисли за работата на сестра си.
Между гардероба и рафтовете с обувки имаше тоалетна масичка. Огледалото беше обточено с ред едноцветни лампички.
Бет излезе от дрешника и седна на масивното дървено легло. Стаята беше достойна за принцеса, точно както си бяха мечтали. Точно както се бяха заклели да живеят, заедно и завинаги.
Беше стаята на мечтите им. Но в нея имаше само едно легло.
Едно приказно легло за сестрата, която имаше всичко.
Бет не се ядосваше толкова на онова, което Никола притежаваше, а на факта, че сестра й отказваше да си признае какво беше сторила.
Жалките й опити да отрече тяхното общо минало с всеки изминал ден все повече влудяваха Бет. Нямаше извинение, с което да изтрие миналото.
Постъпката на Никола беше разрушила всяка надежда двете да заживеят заедно — и въпреки това тя продължаваше да се преструва, че не знае какво е сторила.
Но колкото и да го отричаше Никола, в сърцето си Бет вярваше, че тя знае истината.
Някъде, дълбоко в себе си, сестра й знаеше всичко.
— За Бога, Брайънт, не можеш ли да стоиш на едно място?
Той пристъпваше от крак на крак. През нощта температурата беше паднала до минус три градуса и от земята се излъчваше пронизващ студ, който проникваше през обувките и се впиваше право в костите.
Той духна топъл въздух в шепите си.
— Не всички сме направени от желязо, а навън е толкова студено, че и камъните се пукат.
— Стегни се — каза Ким и се приближи до периферията на района за разкопките.
