Колата пред тях като че ли се чудеше в каква посока да поеме след малкото кръгово кръстовище. Най-сетне зави вдясно и Ким форсира двигателя нагоре по Гарет Лейн, за да мине по моста над канала. Брайънт подскачаше в седалката си. Тя излезе от четвъртия изход на кръговото кръстовище, който водеше право към крематориума, и спря пред входа на сградата.
— Мамка му, няма нито коли, нито опечалени — отбеляза тя.
— Може би сме подранили. Може би опечалените все още са в дома на покойната.
Ким излезе от колата, без да казва нищо, и се отправи към сградата. Едно момиче седеше с наведена глава върху зида.
Ким продължи напред. Погребението, на което не бяха поканени, нямаше да ги чака.
На влизане я побиха тръпки. Дървени пейки опасваха от двете страни вътрешността на сградата. Пътеката по средата водеше към оградено със завеси пространство. Червените кадифени завеси бяха дръпнати и прибрани по местата си.
Вдясно се намираше издигнат амвон. Отзад, на дървена дъска, бяха изписани номерата на три химна.
Ким усети бездушието наоколо. Не си падаше особено по църквите, но те поне осигуряваха известен баланс. Там се провеждаха сватби и кръщенета — празненства, свързани с новото начало, които да компенсират болката от загубата на близки хора. Това място съществуваше единствено заради смъртта.
— Мога ли да ви помогна? — чу се един глас от нищото.
Двамата с Брайънт се спогледаха.
— Боже — прошепна Брайънт.
— Не точно — отвърна една фигура, като се появи иззад амвона.
Черното расо не подчертаваше по най-благоприятния начин едрите форми на мъжа, който го носеше. Лицето му не беше достатъчно закръглено, за да съответства на тялото му. Мъжът имаше гъста прошарена коса отстрани на слепоочията си, която значително оредяваше в горната част на главата му, като добре утъпкана пътека сред широко поле. Ким предположи, че все още нямаше петдесет години.
— Но мога ли да ви помогна с нещо в Негово отсъствие?
Гласът му беше нисък и равен, с благ тембър. Майката на Ким от приемно семейство номер четири имаше специален глас, с който говореше по телефона, коренно различен от гласа, с който говореше обикновено. Ким се зачуди дали пасторът има специален глас, с който води службите си.
— Търсим погребението на Мери Андрюс.
— Нейни роднини ли сте?
Брайънт извади служебната си карта.
— В такъв случай сте закъснели.
— По дяволите. Има ли как да спрем процедурата?
Пасторът погледна часовника си.
— Вътре е от един час, при температура от хиляда и сто градуса. Подозирам, че не е останало много.
— Мамка му… Простете, отче.
— Аз съм протестантски свещеник, скъпа моя, та обръщението не е много уместно, но все пак оценявам извинението ти.
— Благодарим за съдействието — каза Брайънт и побутна Ким към вратата.
— Мамка му, мамка му, мамка му — продължи да повтаря Ким на път за колата.
С периферното си зрение мерна момиченцето, което все още седеше само върху зида. Стигна до колата и погледна назад. Момиченцето очевидно трепереше от студ, но това не беше нейна грижа.
Тя отвори вратата на колата и се поколеба. Наистина не беше нейна грижа.
— Сега ще се върна — каза тя и затвори с трясък вратата.
Ким притича до момиченцето и застана до нея.
— Ей, добре ли си?
Момиченцето я погледна учудено. Опита да се усмихне вежливо, докато кимаше с глава. Зачервените й очи се открояваха като рани върху бледото лице.
На краката си имаше ниски лачени обувки с черно-бели панделки. Беше обута с плътни черни чорапогащи и носеше пола до коленете. Над сивата блуза беше надянала възголямо сиво двуредно сако, излязло от мода преди двадесет години. Ансамбълът беше скалъпен точно като за погребение, но не осигуряваше никаква защита срещу температурата, която не помръдваше по-нагоре от два градуса над нулата.
Ким сви рамене и се обърна. Беше попитала. На момиченцето му нямаше нищо друго, освен че беше тъжно. Можеше да си тръгне с чиста съвест. По дяволите, не беше нейна грижа.
— Някой близък ли? — попита тя и седна на зида.
Момиченцето кимна отново.
— Баба ми.
— Съжалявам — каза Ким. — Но няма никаква полза да продължаваш да седиш тук.
— Знам, но тя ми беше почти като майка.
— Но защо си още тук? — попита внимателно Ким.
Момиченцето погледна към комина на крематориума.
Към небето се издигаше и разнасяше гъст дим.
— Не искам да я оставям, преди да… Не искам да я оставям сама.
Гласът на момиченцето се разтрепери и по бузите й се стекоха сълзи. Ким преглътна и едва сега осъзна с кого разговаряше.
— Мери Андрюс ли беше твоята баба?
Момиченцето спря да плаче и кимна.
— Аз съм Пола… а ти откъде знаещ?
Ким прецени, че няма нужда да казва всичко на скърбящото дете.
— Аз съм детектив. Попаднахме на нейното име, докато разследвахме отсреща.
— О, да, тя работеше в дома в Крестуд. Беше домакинка двадесет години.
Момиченцето неочаквано се усмихна.
— Понякога ме водеше със себе си, когато трябваше да работи през почивните дни. Помагах й да оправя леглата или с прането. Не съм сигурна, че й помагах особено много. Всички момичета я обичаха, въпреки че тя не търпеше щуротии. Сякаш я уважаваха. Не й отговаряха и често я прегръщаха.
