— Какво ти става днес, нещо против старите хора ли имаш? — попита Ким, когато видя сериозното изражение на лицето на Брайънт.
— Не, просто е потискащо.
— Кое? — попита Ким и прелисти още няколко страници.
— Мисълта, че това е последната ти спирка. Когато живееш навън, по широкия свят, няма невъзможни неща, но заживееш ли веднъж в място като това, вече знаеш, че има само един начин, по който да го напуснеш.
— Хм… колко ведро. Намерих го — каза тя и забоде пръст в страницата. — В дванадесет и петнадесет, на десети. Посетителят, който е дошъл да види Мери Андрюс, е записал името си толкова нечетливо, че не се разбира нищо.
Брайънт посочи към горния десен ъгъл на фоайето.
Ким се обърна и почука на стъкления прозорец. Кат я погледна намръщено. Ким посочи вратата. Отново се чу бръмчене, когато жената я отвори отвътре.
— Трябва да видим записа от охранителната камера.
Кат изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да възрази, но после само въздъхна тежко.
— Оттук.
Двамата я последваха през главния офис до едно тясно помещение в дъното.
— Ето — каза тя и си тръгна.
Помещението трудно можеше да се нарече стая. Вътре имаше малко бюро, на което стоеше стар монитор и контролен пулт. Отстрани потракваше допотопен видеокасетофон:
— Сигурно щеше да е нахално от наша страна да се надяваме на нещо дигитално — измърмори Брайънт.
— Да, добрите стари видеокасети. Моля те, само не ми казвай, че не са надписани.
Ким седна на единствения наличен стол, докато Брайънт разглеждаше рафтовете с видеокасети.
— От този ден има само две. Една за дневната и една за нощната смяна. Касетите се сменят само два пъти на денонощие.
— Значи не записват през цялото време, а се включват на равни интервали, така ли?
— Опасявам се, че да — каза той и взе касетата.
Съдът приемаше като доказателства записите в реално време, тъй като в тях нищо не липсваше. При записите на интервали изображението се записваше веднъж на няколко секунди, от което картината изглеждаше насечена — като снимки, подредени една след друга.
Ким сложи касетата във видеокасетофона. Екранът оживя. Тя превъртя касетата до приблизителния момент от деня, от който се интересуваха.
После впери поглед в екрана.
— И ти ли виждаш същото, което виждам аз?
— Видеокасетата е толкова стара, че записът е неясен. Мамка му, нищо не се вижда.
Ким се облегна на стола си.
— Колко ли пъти са използвани тези касети?
— Така като гледам, стотици.
Видеокасетите от този тип, които се използваха в охранителни системи, трябваше да се сменят след дванадесетия пореден запис, за да се предотврати това, което се виждаше на екрана в момента.
Ким продължи да наблюдава фигурите, които влизаха и излизаха от фоайето.
— За Бога, това може да бъда и аз.
Брайънт я погледна сериозно.
— Ти ли си, началство?
Ким се протегна назад, за да отвори вратата.
— Кат! — извика тя. — Имаш ли минутка?
Кат се появи на прага.
— Наистина, няма нужда да…
— Вземаме тази касета с нас.
Кат вдигна рамене.
— Добре.
— Имаш ли приемно-предавателен протокол, който да подпишем?
— Какво да имам?
Ким подбели очи.
— Брайънт?
Той откъсна един лист от джобния си бележник и записа номера на касетата, имената им и полицейския участък.
Кат взе листа от бележника му, видимо учудена.
— Кат, нали си даваш сметка, че тази система за видеонаблюдение в общи линии е напълно безполезна?
Жената я погледна така, като че ли разговаряше с пълен глупак.
— Това е дом за стари хора — отвърна победоносно тя. — Не е като да гъмжи от престъпници.
Ким кимна в знак на съгласие, а Брайънт се зае да оглежда ноктите на ръцете си.
— Имаш право. От друга страна, ако използвахте по-качествени видеокасети, сега може би щяхме да успеем да идентифицираме човека, отговорен за две, а вероятно и три убийства, и със сигурност щяхме да имаме по-големи шансове да му попречим отново да убие някого.
Ким се усмихна мило на потресената жена.
— Иначе ти благодаря за отделеното време и оказаното съдействие.
Ким мина покрай жената и излезе от сградата.
— Знаеш ли, началство, винаги съм бил убеден, че си най-опасна, когато се усмихваш.
— Занеси касетата на Стейси. Може да познава някой магьосник, който да успее да ни помогне.
— Тъй вярно. А сега накъде, началство?
Ким взе ключовете от ръката му.
— Брайънт, приготви се за най-зловещото пътуване в живота си — каза тя и си придаде ужасяващо изражение. — От дома за стари хора отиваме право в погребалното бюро.
Брайънт сви рамене.
— Хубаво. Но след като ти ще караш, гледай само да не ми е и последното пътуване, става ли?
— Добре, началство, чувал съм за адвокати, които карат след линейките, за да зарибяват пострадалите, но да хвърчиш така след катафалка…?
Ким се залепи зад колата на пътя пред тях.
— Нали чу собственика на погребалното бюро? Потеглили са само преди два часа. Ако стигнем навреме, може да успеем да спрем службата и да назначим аутопсия.
— Роднините й ще бъдат очаровани.
— Стига си хленчил.
— Нали осъзнаваш, че отиваме в крематориума точно до местопрестъплението? Случайно да ти се струва, че се въртиш в кръг?
— И още как — каза тя и наду клаксона.
