Собственикът на клуба беше бивш състезател по борба, а официалната риза и костюмът, които носеше всяка вечер, не успяваха да прикрият този факт.
Заведението беше негово и той го беше започнал от нулата. Лу беше пожелал да създаде изискан клуб, в който клиентите да се наслаждават на красивите танцуващи момичета. Още от първия ден се беше придържал към три основни принципа, които и служителите, и клиентите му трябваше стриктно да спазват: никаква голота, никакво докосване, никакви грубости.
За служителите му важеше и още едно правило: никакви наркотици. Той сам съблюдаваше за спазването на първите три, а за четвъртото беше предвидил ежемесечен кръвен тест.
Принципите му съставляваха неговият бизнес план и неговото мото и той самият винаги ги спазваше. Никола никога не беше чувала някое момиче да е било притеснявано в присъствието на Лу.
— Момиче, май нещо не си на себе си тази вечер?
Тя понечи да го излъже, но шефът й я познаваше твърде добре.
— Малко съм разсеяна, Лу.
— Искаш ли да работиш зад бара?
Никола поклати глава, кимна и въздъхна. Честно казано, нямаше никаква представа какво иска.
Лу й направи знак да го последва през вратата зад бара. Когато стигнаха до коридора, където беше сравнително тихо, той спря.
Между тях се промъкна Мери Елън, бивш модел от Сан Диего. Лу изчака, докато колежката й се отдалечи достатъчно, така че да не ги чува.
— Да няма нещо общо със сестра ти?
Никола усети как долната й челюст увисна.
— Откъде знаеш за Бет?
Той погледна наляво и надясно по коридора.
— Виж, не мислех да ти казвам, но тя беше тук по-рано през деня.
Никола почувства как устата й пресъхва.
— Била е тук?
Лу кимна.
— Настоя да те освободя, така че да можеш да правиш нещо по-смислено с живота си.
— За Бога, не — прошепна Никола.
Усети как лицето й пламва. Никога през живота си не беше изпитвала такова унижение.
— А ти какво й каза?
— Казах й, че си голямо момиче, напълно способно да решава само за себе си.
— Благодаря ти, Лу. Съжалявам. Тя каза ли нещо друго?
— Да, нарече ме с няколко обидни прилагателни и ме обвини, че се възползвам от теб — отговори той и подбели очи.
— Нищо, което да не съм чувал и преди.
Никола се усмихна.
— А ти какво й каза?
— Благодарих й за обратната връзка и я попитах дали мога да й бъда полезен с нещо друго.
Никола се изсмя на глас. Беше приятно най-сетне да се освободи от напрежението, което се беше натрупало в нея.
Но въпреки чувството за хумор на Лу, тя се ужаси от факта, че Бет беше намесила семейните им проблеми в работата й.
— Виж, Лу. Тази вечер не ми идва отвътре и може би е най-добре да се прибера.
Той кимна разбиращо.
— Слушай, искам само да ти кажа колко съм доволен, че от вас двете ми се падна ти, понеже сестра ти е една кисела мацка.
— Знам — каза тихо Никола.
Мислеше си, че той дори не може да си представи колко е прав. Тя се отправи към съблекалнята в края на коридора.
— Освен това, Ник…
Тя се обърна.
— Внимавай. Стори ми се, че ти е бясна.
Никола въздъхна тежко и си помисли същото, което си беше помислила преди малко.
Лу наистина не можеше да си представи колко беше прав.
— Добре, Кев, ти си пръв — разпореди се Ким.
Вече им беше разказала какво бяха научили от местопрестъплението на предишния ден, както и за намереното клонче от златен кипарис, което свързваше двете престъпления.
Сърис беше удържала на думата си и малко след шест и половина сутринта снимките вече бяха на бюрото на Ким. На бялата дъска беше залепена една въздушна снимка на района.
Досън се изправи и внимателно очерта линията, която свързваше местоположението на първия гроб с края на картата.
— Това е жертва номер едно. Въпреки че не разполагаме с официално потвърждение, на база на намереното облекло и мъниста смятаме, че е по-вероятно тялото да е от женски пол и че е било заровено приблизително преди десет години. Към момента тялото е изнесено от местопрестъплението и се намира в лабораторията заедно с Кийтс и доктор Бейт. Единствената сигурна информация засега е фактът, че жертвата е била обезглавена.
— Отвратително — каза Стейси.
Докато говореше, Досън отбелязваше информацията на бялата дъска.
Ким се дразнеше, че все още я наричаха "жертва номер едно". Тези кости някога бяха образували човек. Беше имало мускули и кожа, вероятно някой белег по рождение. Беше имало лице, с изражения. Това не бяха просто кости. Момичето беше прекарало предостатъчно време от живота си в анонимност и Ким се ядосваше, че то все още нямаше име.
Ким ясно помнеше момента, в който тя самата беше осъзнала колко невидими са децата в системата. Веднъж, когато беше на осем години, тя беше отишла да си вземе чиста калъфка от килера за спално бельо. Погледът й попадна върху лист хартия, закачен на стената. Под него имаше още подобни листа, а на всеки от тях беше отпечатана скица на всяко едно от седемте спални помещения. Имаше рисунка и номер на всяко легло; легло едно, легло две, легло три и квадратче за отметка отдолу. Ким се беше зачудила защо на нейното място пишеше "легло 19", вместо името й.
