— Виж, ако можех, щях да ти кажа ден, месец и година, но процесът на разлагане може да се повлияе от много различни фактори; топлина, състав на почвата, възраст, заболявания, инфекции. И на мен ми се иска всяко тяло да пристигаше със снимка, пълен медицински картон, лична карта и извлечение за последните битови сметки, но за съжаление разполагаме само с това.
Ким не обърна внимание на тази реч, а невъзмутимо го попита:
— Добре, какво точно знаем със сигурност, докторе?
— Имам основания да предполагам, че тялото е на човек в пубертета, на не повече от петнадесет години.
— Имам основания да предполагам? Това да не е някакъв научен жаргон за "гадая"?
Той поклати глава.
— Не, бих защитил заключението си и в съда. А ако трябва да гадая, то бих казал, че тялото е от женски пол.
Ким беше объркана.
— Но вчера каза…
— Нямам научно обяснение.
— Заради мънистата ли?
Той поклати глава.
— Снощи Сърис донесе това.
Той вдигна една найлонова торбичка, в която имаше парче плат. Ким я погледна отблизо. Имаше някаква картинка,
— От чорап е. Вълната се разлага много по-бавно от другите материи.
— Не разбирам какво…
— Погледнато под микроскоп, на парчето се различават очертанията на розова пеперудка.
— Това ми стига — каза Ким, обърна се и излезе от лабораторията.
<p>ГЛАВА 34</p>Стана ми противна от момента, в който я видях. В нея имаше нещо жалко, достойно за съжаление. Беше и грозна.
Всичко по нея беше с един размер по-малко. Пръстите на краката й бяха протъркали обувките отпред. Джинсовата й пола едва прикриваше бедрата й. Самото й тяло изглеждаше твърде дребно за крайниците, които стърчаха от него.
Не предполагах, че точно тя щеше да ми се опъне. Беше толкова невзрачна, че едва успях да запомня как се казва.
Не беше нито първата, нито последната, но когато сложих край на мъките й, почувствах истинско удовлетворение. Никой никога не беше обичал това момиче, нито пък някой щеше някога да я обича.
Майка й я беше родила на петнадесет години и както става с повечето жители на квартала "Холитрий", съдбата не се беше отнесла особено благосклонно към нея. Пет години по-късно, след раждането на още едно дете, майка им ги беше изоставила.
Шест години след това, когато баща й я захвърли в дома в Крестуд с една торба вещи от първа необходимост, стана ясно, че и двамата й родители ще се откажат от нея завинаги. Нямаше да има посещения през почивните дни, нито надежда отново да бъдат заедно.
Момичето стоеше на рецепцията, докато баща й се отказваше от нея; беше достатъчно голяма, за да разбере какво се случва.
Баща й си тръгна без прегръдка, без милувка или думи за сбогом, и едва в последния момент се обърна и впери поглед в нея. Продължително.
Дали за момент не й се стори, че има надежда баща й да съжали, да й даде някакво обяснение; да й каже нещо, което можеше да разбере? Дали се надяваше да получи обещание, че отново ще бъдат заедно, дори да знаеше, че това никога нямаше да се случи?
Той се върна и я дръпна настрани.
— Слушай, малката, само ще ти кажа да си налягаш парцалите, ако искаш от тебе да излезе човек, щото никой мъж няма да те вземе.
После си тръгна.
