— Не, Брайънт. Мисля, че нашият убиец го е чакал — и копелето имаше наглостта да го убие пред очите ни.
Той внимателно я докосна по ръката.
— Хайде, нека се пооправиш, преди да…
Тя отдръпна ръката си.
— Колко е часът?
— Малко след дванадесет.
— Време е да отидем на гости на любимия ни депутат.
— Началство, няколко часа няма да…
— След няколко часа може да сме закъснели — прекъсна го тя и се отправи обратно към колата. — Освен Уилям Пейн, остава само депутатът.
— Брайънт, намира ли ти се още един ментолов бонбон? — попита Ким.
Беше изтъркала обстойно лицето, врата и ръцете си с три мокри кърпички, но все още не можеше да се отърве от чувството, че мирише на бира и лук.
Той бръкна в страничното отделение на шофьорската врата и й подаде цяло пакетче. Тя извади един бонбон и го лапна.
Ментолът изригна право в белите й дробове.
— Божичко, за тези не трябва ли специално разрешително? — попита тя, когато дясното й око спря да сълзи.
— Помисли за алтернативата, началство.
Тя силно вдъхна аромата на бонбона в устата си и погледна през прозореца на колата, която наближаваше центъра на Бромсгроув. Брайънт зави покрай сградата на стария профсъюзен приют за безработни, който не функционираше от 1948-ма година.
Намираха се само на петнадесет километра от Стауърбридж, но сякаш навлизаха в един коренно различен свят.
Първите писмени данни за селището датираха от началото на девети век, когато името му е било Бремсграф, а основният поминък на хората е бил отглеждане на селскостопански животни и производство на гвоздеи. Сегашното му население беше съставено предимно от заможни бели британци с отявлено консервативни политически разбирания, и едва четири процента етническо малцинство.
— Ти сериозно ли? — възкликна Ким, когато завиха по Литълхийт Лейн.
Къщите в тази част на Лики Енд струваха седемцифрени суми. Живите плетове и дългите алеи за коли в предната им част закриваха видимостта към самите къщи. Известна като "банкерския квартал", тази част на града беше отредена за високопоставени корпоративни служители и предоставяше бърз достъп до две от големите магистрали в страната. И със сигурност не беше естествената среда на един обикновен депутат.
Колата спря пред една порта от ковано желязо, която спираше достъпа до оградения двор зад нея.
Брайънт свали прозореца и натисна копчето на домофона. В отговор се разнесе толкова силно пращене, че Ким не успя да определи дали говореше мъж или жена.
— Полиция на Уест Мидландс — каза Брайънт.
Вместо отговор се чу леко прищракване и електронната порта започна да се приплъзва наляво.
Брайънт подкара колата навътре веднага щом отворът стана достатъчно широк, за да минат през него.
Застланата със ситен чакъл алея ги отведе до настлан с червени правоъгълни плочки вътрешен двор пред голяма двуетажна къща в провинциален стил.
Сградата беше построена под формата на буква "Г", а Ким забеляза зад нея отделна гаражна постройка, която спокойно можеше да изяде собствената й къща за закуска. Въпреки наличието на специално отреден за автомобилите палат, на чакълената настилка отдясно на къщата бяха паркирани две коли.
Покрита с навес веранда опасваше цялата сграда, декорирана с поставени на равни интервали саксии с лаврови дръвчета.
— Човек би направил какво ли не, за да не се откаже от всичко това, нали? — каза Ким.
Брайънт спря колата пред входната врата.
— Той е свидетел, началство, не заподозрян.
— Разбира се — каза тя и излезе от колата. — Ще гледам да не го забравя, докато го разпитвам.
Вратата се отвори, преди да стигнат до нея. На прага стоеше мъж, за когото Ким предположи, че беше Ричард Крофт.
Беше облечен с кремав памучен панталон и тъмносиня тениска. Посивялата му коса беше влажна, а през раменете му беше наметната хавлиена кърпа.
— Простете, тъкмо излизам от басейна.
Разбира се. На нея също й се случваше непрекъснато.
— Хубави коли — отбеляза дружелюбно Ким, като кимна към двора.
Автомобилите бяха "Астън Мартин"
Ким забеляза й две охранителни камери, монтирани на покрива на сградата.
— Доста охранителни мерки за един депутат — каза Ким и последва Ричард Крофт във фоайето.
Той се обърна.
— О, всичко това е заради безопасността на съпругата ми.
Той зави наляво и двамата го последваха през двойната стъклена врата, водеща към една от дневните, както предположи Ким. Стаята имаше нисък таван с дебели дървени подпорни греди, реставрирани с внимание към детайла. Кожени дивани с карамелен цвят и бледолилави стени освежаваха обстановката. Остъклени до земята врати водеха към оранжерия, която изглежда се простираше по цялата дължина на къщата.
— Заповядайте, седнете, а аз ще се погрижа да пием чай.
— О, колко изискано — каза Брайънт, когато Ричард Крофт излезе от стаята. — Ще ни поднесе чай.
— Доколкото разбрах, той каза, че ще се
— Марта ще дойде всеки момент — каза Ричард Крофт, когато се върна обратно в стаята.
