— Уилям не би направил нищо, което да се отрази зле на работата му.
— Може ли да се каже, че отношението към него е било по-благосклонно от отношението към Артър Канъп? — подкани го Ким.
Той криеше нещо. Беше сигурна в това.
— Ако трябва да бъда честен, вероятно сме си затваряли очите от време на време.
— В какви ситуации?
— Ами знаехме, че понякога му се налага да отиде да нагледа дъщеря си в работно време, когато съседката не може да му помогне. Той никога не оставяше момичетата без да им осигури надзор, затова му позволявахме да го прави. Знаехме, че отсъства от работното си място, но…
Той сви рамене, преди да довърши:
— Вие бихте ли искали да сте на негово място?
— Имаше ли нещо друго? Артър спомена…
— Наистина, ако питате мен, Артър Канъп е недоволен по рождение. След като сте се срещали с него, вече знаете, че той е от онези хора, на които им е крив целият свят. Винаги някой друг или нещо друго са му виновни, никога нищо не зависи от него.
— По-рано днес може би имаше основание да смята така, като се има предвид колата, която го блъсна в гръб и отпрати безследно.
Ричард Крофт преглътна.
— А… жив ли е?
— Все още не знаем, но положението не изглеждаше твърде обнадеждаващо.
— Ох. Каква ужасна трагедия.
Той въздъхна тежко.
— Е, предполагам, че ще е по-добре да бъда напълно откровен с вас.
— Разбира се — каза Ким, без да разбира защо му се беше развързал езикът.
— Малко преди пожара узнах, че Артър е снабдявал някои от момичетата с наркотици. Не твърде силни, но все пак наркотици.
— Защо? — попита остро Ким.
Ако са го били разкрили, е щял да изгуби работата си, да се сдобие с полицейско досие и най-вероятно да излежи няколко месеца във "Федърстоун".
— Уилям поемаше нощните смени, така че в двете му свободни вечери го заместваше някой друг. Понякога ги вземаше Артър и така си докарваше допълнителни доходи. Но никой не беше разбрал, че Артър прекарва първата половина от смяната си в кръчмата. След като бяха открили това, някои от момичетата се бяха възползвали от ситуацията.
— Изнудвали са го? — попита Брайънт.
— Не бих искал да използвам точно тази дума.
Това се стори напълно разбираемо на Ким, като се вземеше предвид, че той е бил човекът, отговорен за дома.
— Артър не е казал на никого, явно от страх да не си изгуби работата.
— Естествено — избухна Ким. — Отговарял е за безопасността на петнадесет-двадесет момичета на възраст между шест и петнадесет години. В негово отсъствие е било възможно да им се случи какво ли не.
Ричард я погледна въпросително.
— Нима одобрявате поведението на въпросните момичета?
Не, не го одобряваше, но все още не беше срещнала нито един човек, на когото изобщо да му е пукало за момичетата сред всички, които са били отговорни за тях.
Тя подбра внимателно следващите си думи.
— Не. От друга страна, ако Артър си беше вършил съвестно работата, нямаше да изпадне в подобна ситуация.
Той се усмихна в знак на съгласие.
— Така е, но и въпросните момичета не са били примерни граждани.
Ким потисна гнева, който внезапно се надигна в нея. Значи поведението на момичетата моментално ги превръщаше в неморални престъпници без никакви перспективи за бъдещето? С модели за подражание като Артър Канъг това никак не я учудваше.
Но беше учудена от неочакваното признание на Ричард за Артър. Каква полза можеше да има той от това?
Ричард се наведе напред.
— Още чай?
— Господин Крофт, не изглеждате особено обезпокоен от факта, че бившите ви колеги измират с неестествено ускорени темпове…?
— По мои сметки говорим за две убийства, една естествена смърт и един нещастен случай, който може, а може и да не е завършил със смърт.
— Какво се случи тогава в дома в Крестуд? — попита остро тя.
Ричард Крофт отговори, без да се замисля:
— Иска ми се да знаех, но бях работил във въпросната институция едва през последните две години.
— И през това време броят на избягалите момичета доста се е увеличил, не сте ли съгласен?
Той я погледна право в очите, но привидното му хладнокръвие сякаш беше нарушено от нотка на раздразнение. Непринуденият разговор беше преминал в разпит. Не му се понрави да бъде оспорван начинът, по който беше управлявал дома.
— Има младежи, които не обичат правилата, дори когато те са в техен интерес.
Доколкото Ким си спомняше, почти всички правила в тези домове защитаваха интересите на персонала, а не на обитателите.
— Разказахте ни за поведението на Артър, но доколко вие самият участвахте в живота на момичетата в дома в Крестуд?
— Не много. Работата ми беше насочена към организационните решения, свързани с ефективното функциониране на институцията.
Казваше "институция" толкова често, че създаваше впечатление за "Крестуд" по-скоро като строго охранявано крило в затвора "Броудмур", отколкото като дом за изоставени деца.
— Господин Крофт, има ли някаква причина да смятате, че някой от вашите колеги би искал да навреди на някое от момичетата?
Той се изправи.
— Разбира се, че не. Как изобщо ви хрумна подобен въпрос? Това звучи ужасяващо. Всички, които работеха в дома, бяха там, за да се грижат за тези момичета.
