Споделена любов полностью

В мига, в който се разрида, всичко свърши — в съзнанието му се възцари тишина, видението си отиде.

Две силни ръце го вдигнаха.

Джон отново се разкрещя, този път не от гняв, а от мъка, и се вкопчи в огромните рамене на Рот. Единственото, което искаше, беше болката да спре… Искаше онова, което го раздираше отвътре, онова, което той отчаяно се мъчеше да погребе, да си отиде. След всички загуби, които бе понесъл в живота си, след толкова много трагични стечения на обстоятелствата, отвътре той беше като оголен нерв, целият насинен и покрит с белези.

— По дяволите… — Рот го залюля нежно. — Всичко е наред, синко. Всичко е наред.

Мариса слезе от мерцедеса, но миг по-късно отново пъхна глава вътре.

— Би ли ме изчакал, Фриц? След това искам да отида до къщата, която наех.

— Разбира се, господарке.

Тя се обърна и се загледа в задния вход на клиниката, чудейки се дали Хавърс изобщо ще я пусне да влезе.

— Мариса.

Тя се обърна.

— Господи… Бъч! — възкликна тя и изтича до кадилака. — Толкова се радвам, че се обади. Добре ли си? А те?

— Аха. Тъкмо ги преглеждат.

— А ти как си?

— Нищо ми няма. Но реших да изчакам отвън, понеже… е, нали се сещаш.

Да, Хавърс определено нямаше да му се зарадва. Най-вероятно нямаше да подскочи от щастие и когато видеше нея.

Мариса хвърли още един поглед към задния вход на клиниката.

— Майката и детето… те… не могат да се приберат у дома след това, нали?

— В никакъв случай. Лесърите знаят за къщата им, така че там не е безопасно. Пък и, честно казано, мястото изобщо не струваше.

— Ами техният хелрен?

— Той… погрижихме се за него.

Господи, не би трябвало да изпитва облекчение, че някой е умрял, но то бе по-силно от нея. Поне докато не си представи Бъч на бойното поле.

— Обичам те — каза тя на един дъх. — Точно заради това не искам да се биеш. Животът ми ще свърши, ако те изгубя.

Очите на Бъч се разшириха и Мариса осъзна, че не бяха говорили за любов от цяла вечност, или поне така й се струваше. Но нали това беше нейното правило номер едно. Неприятно й бе да прекарва деня далеч от него, ненавиждаше хладината, появила се между тях, и бе решена да не допусне това да продължи, поне доколкото зависеше от нея.

Бъч се приближи и улови лицето й в ръце.

— Господи, Мариса… нямаш представа какво означават думите ти за мен. Имам нужда да го знам. Да го почувствам.

Той я целуна нежно, нашепвайки й любящи думи, а когато тя потрепери, ръцете му я уловиха внимателно. Между тях все още имаше неразрешени неща, но в този миг нищо нямаше значение. Тя просто се нуждаеше от близостта помежду им.

— Трябва да вляза вътре, но ти ще ме изчакаш, нали? — попита Мариса, когато той се отдръпна лекичко. — Искам да ти покажа новата си къща.

Бъч я помилва по бузата. Очите му се натъжиха, но той отвърна:

— Ще те изчакам. Аз също бих искал да видя къде ще живееш.

— Няма да се бавя.

Тя го целуна и се отправи към входа на клиниката. Чувстваше се като натрапница и доста се изненада, когато я пуснаха да влезе без никакви въпроси. Разбира се, това далеч не означаваше, че всичко ще протече гладко и без проблеми. Докато се качваше нагоре с асансьора, тя неспокойно си играеше с косата си. Предстоящата среща с Хавърс я притесняваше. Щеше ли да има неприятна сцена?

Когато я видяха да пристъпва в чакалнята, сестрите начаса се досетиха за какво е дошла и я отведоха до една от болничните стаи. Мариса почука на вратата и настръхна.

Хавърс, който тъкмо говореше с малкото момиченце, вдигна глава и лицето му застина. Загубил нишката на онова, което казваше, той побутна очилата върху носа си и се прокашля.

— Ти дойде! — извика момиченцето, виждайки Мариса.

— Здравей — махна с ръка тя.

— Ако ме извините — измърмори Хавърс, обръщайки се към майката, — ще оправя документите за изписването ви. Но както казах, няма нужда да си тръгвате веднага.

Мариса загледа как брат й се приближава към нея и се зачуди дали изобщо ще реагира на появата й. Което той стори, макар и по доста своеобразен начин. Погледът му се плъзна по панталоните, с които бе обута, и лицето му потръпна.

— Мариса.

— Хавърс.

— Изглеждаш… добре.

На пръв поглед — съвсем любезна забележка. Само че онова, което Хавърс наистина имаше предвид, беше, че сестра му изглежда различно. И че той не одобрява вида й.

— Наистина съм добре.

— Извини ме — каза Хавърс и си тръгна, без да чака отговор.

В гърдите на Мариса се надигна гняв, но тя не изрече тежките думи, които напираха на устните й. Вместо това отиде до леглото и приседна на ръба. Улови ръката на момиченцето и се зачуди какво да каже, ала мелодичното му гласче я изпревари.

— Баща ми е мъртъв — каза детето простичко. — Мамен е уплашена. А когато си тръгнем оттук, няма къде да отидем.

Мариса затвори очи за миг и благодари на Скрайб Върджин, че разполага с решение на поне един от проблемите им. Тя погледна към майката и каза:

— Знам точно къде можете да отидете. И много скоро ще ви заведа там.

Майката понечи да поклати глава.

— Нямаме никакви пари…

— Аз мога да платя наема!

При тези думи момиченцето вдигна опърпания плюшен тигър, разхлаби шевовете на гърба му и бръкна вътре.