Споделена любов полностью

— О, моля ти се, сякаш ти ще го защитиш! — Леш погледна към Блейлок. — Блей не се нуждае от ничия защита, нали? Сега той е голяяяям мъж, прав ли съм, Блей? Я да те попитам, ако Джон поиска да те оправи, ще му позволиш ли? Бас държа, че да. Бас държа, че нямаш търпение. Двамата ще бъдете страхотна…

Джон се хвърли напред, повали Леш на мокрия под и… го смаза от бой.

Сякаш беше превключил на автопилот. Яростта изцяло владееше пестниците му и той удряше ли, удряше, докато плочките на пода не почервеняха от кръв. Колкото и ръце да го дърпаха за раменете, той не им обръщаше внимание и продължаваше да забива юмрук след юмрук в лицето на Леш.

Докато най-неочаквано някой не го вдигна във въздуха.

Джон се опита да се съпротивлява, дърпаше се и драскаше, въпреки че като през мъгла забеляза как останалите от класа се отдръпват уплашено.

Той обаче продължи да се бори и да пищи безгласно, докато го издърпваха от банята. От съблекалнята. Надолу по коридора. Той драскаше и раздаваше юмруци, докато най-сетне не го хвърлиха върху една синя постелка в тренировъчната зала толкова силно, че остана без дъх.

За миг единственото, което можеше да направи, беше да се взира в лампите по тавана, но когато си даде сметка, че някой го притиска към пода, желанието му за борба бързо се завърна. Той оголи зъби и ухапа китката, която беше най-близо до устата му.

Миг по-късно лежеше по очи, затиснат от огромна тежест.

— Рот! Не!

Името мина покрай ушите му, без да му направи почти никакво впечатление. Гласът на кралицата — още по-малко. Джон беше преминал границите на нормалния гняв, сляпа ярост го изгаряше отвътре и го караше да се съпротивлява бясно.

— Причиняваш му болка!

— Не се намесвай, Бет! — Резкият глас на Рот изтрещя като изстрел до ухото на Джон. — Е, свърши ли вече, синко? Или пак ще ме ухапеш?

Джон продължи да се бори, въпреки че не можеше да се движи, а силата бързо го напускаше.

— Рот, моля те, пусни го…

— Това е между него и мен, лийлан. Искам да отидеш в съблекалнята и да се погрижиш за другите, замесени в тази бъркотия. Онова хлапе на пода ще трябва да отиде при Хавърс.

Чу се ругатня, последвана от захлопване на врата. Миг по-късно гласът на Рот отново се разнесе на сантиметри от ухото на Джон.

— Смяташ, че като пречукаш един от съучениците си, ще станеш мъж, така ли?

Джон напрегна всичките си сили, мъчейки се да отхвърли тежестта от себе си, без да го е грижа, че това е кралят. Единственото, което имаше значение, беше яростта, която пулсираше във вените му.

— Смяташ, че като смажеш от бой онзи идиот с голямата уста, ще влезеш в Братството? Така ли?

Джон се задърпа още по-яростно. Поне докато една тежка длан не се стовари върху тила му и не го накара да се запознае по-отблизо с тепиха.

— Не ми трябват побойници. Трябват ми войници. Искаш ли да знаеш каква е разликата между тях? Войниците мислят.

Натискът върху тила на Джон се засили, докато очите му едва не изскочиха от орбитите си.

— Войниците мислят.

В следващия миг тежестта, която го притискаше към пода, изчезна и Джон си пое дълбоко дъх; въздухът нахлу в устата му и изпълни дробовете му.

Ново вдишване. И още едно.

— Ставай.

„Майната ти“, помисли си Джон. Но въпреки това се оттласна от пода. За съжаление, глупавото му слабо тяло беше като приковано към земята. Той буквално не беше в състояние да се изправи.

— Ставай.

„Майната ти.“

— Какво каза?

Джон усети как го вдигат от пода за мишниците и след миг се озова лице в лице с краля. Който беше сериозно вбесен.

Джон бе обзет от внезапен страх, осъзнал изведнъж колко здраво е загазил.

Рот оголи насреща му вампирските си зъби, които бяха едва ли не толкова дълги, колкото и краката на Джон.

— Мислиш си, че понеже си ням, не мога да те чуя, така ли?

Джон повися още миг-два във въздуха, после тупна на земята. Коленете му се подвиха и той се свлече на пода.

Рот го изгледа с отвращение.

— Добре, че Тор го няма да те види.

„Не е честно — искаше да изкрещи Джон. — Не е честно!“

— Мислиш ли, че на Тор щеше да му хареса онова, което направи?

Джон се оттласна от пода и този път успя да се задържи на крака, макар и нестабилно.

— Не изричай името му — оформиха безмълвно устните му, докато свирепият му поглед срещна този на Рот.

Изневиделица остра болка прониза слепоочията му, а гласът на Рот отекна в съзнанието му, повтарящ името на Тормент отново и отново. Джон притисна ушите си с ръце и се препъна в опита си да се отдръпне.

Рот го последва, а името на Тор продължи да ехти в главата на Джон, докато не се превърна в оглушително, неумолимо скандиране. И тогава лицето на Тор изплува в съзнанието му така ясно, сякаш беше пред него. Тъмносините очи. Тъмната коса с войнишка подстрижка. Изсечените черти на лицето му.

Джон отвори уста и изкрещя. Никакъв звук не излезе от гърлото му, но той не спря, докато сълзи не изместиха крясъците. Сърцето му се късаше от болка, единственият баща, който някога бе имал, му липсваше отчаяно и той бавно се свлече на пода, закрил лицето си с ръце и превил рамене.