Споделена любов полностью

Някъде изтрещяха изстрели, но вниманието на Бъч бе изцяло погълнато от схватката с лесъра, за да го е грижа. Двамата се търкаляха върху полуразтопения сняг, душеха се един друг и размахваха юмруци. Бъч знаеше, че ако продължават така, лесърът ще победи, затова, тласкан от отчаяние и от някакъв необясним инстинкт, той спря да се бие, оставайки противника си да вземе надмощие. И тогава погледите им се срещнаха.

Начаса нещо ги свърза, ужасяваща, стоманено здрава спойка, която накара и двамата да се вкаменят. А с нея у Бъч се надигна и желанието да го погълне.

Той отвори уста и вдиша дълбоко.

Проснат на средата на пътя и облян в кръв, господин Х. не откъсваше поглед от човека, който би трябвало да е мъртъв. Справяше се отлично, особено когато събори един от лесърите в двора, но надмощието му нямаше да трае дълго. Ето че господин Х. се оказа прав — лесърът успя да го тръшне по гръб на земята и само след миг щеше да го…

Изведнъж двамата противници сякаш замръзнаха и в разпределението на силите настъпи внезапен обрат. Лесърът може и да беше отгоре, но положението беше изцяло под контрола на човека.

Дъхът на господин Х. спря. Нещо се случваше там… нещо… В този миг един рус вампир се материализира точно до двамата противници. Воинът се наведе и откъсна лесъра от човека, прекъсвайки каквото и да бе онова, което ги свързваше…

Внезапно Ван излезе от сенките и скри случващото се от очите му.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук?

Това вероятно беше най-разумното решение. Защото господин Х. всеки миг щеше да припадне.

— Аха… Действай бързо.

Докато Ван го вдигаше и му помагаше да стигне до минивана, главата на господин Х. се люшкаше като парцалена кукла, но той все пак успя да види как русият воин унищожи лесъра и коленичи до човека. Шибани герои.

Господин Х. притвори клепачи. И се благодари на Бог, в когото не вярваше, че Ван Дийн бе още съвсем нов и не знаеше, че лесърите нямат навика да се грижат за ранените си. Обикновено, когато някой от тях пострадаше в битка, той си оставаше, където беше паднал, за да бъде изпратен от братята обратно при Омега или пък постепенно да се разложи.

Господин Х. усети, че го натикват в минивана, после чу запалването на двигателя и те потеглиха. Той се опъна по гръб и опипа гърдите си, преценявайки пораженията. Щеше да се оправи. Щеше да отнеме време, но тялото му не беше толкова сериозно засегнато, че да не се възстанови.

Ван направи рязък десен завои и тялото на господин Х. се блъсна във вратата. От устните му се откъсна стон и Ван хвърли поглед през рамо.

— Съжалявам.

— Забрави. Просто ни измъкни оттук.

Двигателят изрева по-силно и господин Х. отново затвори очи. Мили боже, значи човекът беше жив? Това беше проблем. Сериозен проблем. Какво беше станало? И защо господарят му не бе разбрал, че човекът е жив? Особено при положение че присъствието на Омега се излъчваше от цялото му същество?

По дяволите, кой знае как се бе случило. Единственото важно в случая беше как да постъпи господин Х. Трябваше ли да съобщи на Омега, че човекът е жив? Или това щеше да доведе до поредната смяна в лидерството на Обществото и господин Х. щеше да бъде обречен завинаги? Та нали се беше заклел пред господаря, че братята са убили човека. Щеше да изглежда като пълен идиот, когато се окажеше, че това не е вярно.

Значение имаше само това, че трябваше да оцелее, докато Ван Дийн станеше достатъчно силен. Така че, не… нямаше да съобщи на Омега, че неговият троянски кон е жив.

Само че човекът представляваше сериозна опасност. Заплаха, която трябваше да бъде премахната възможно най-скоро.

Бъч остана да лежи неподвижно на заснежената земя, мъчейки се да си поеме дъх, все още прекалено погълнат от разигралото се преди малко между него и лесъра.

Докато стомахът му се свиваше, той се зачуди къде ли е Рейдж. След като прекъсна връзката между него и лесъра и довърши копелето, Холивуд се запъти към гората, за да се увери, че наоколо не се навъртат още убийци.

Така че май нямаше да е зле да се изправи и да си намери оръжието, в случай че изникнат и други лесъри.

Бъч се надигна на ръце и в този миг забеляза майката и детето в другия край на моравата. Бяха се свили до един навес и отчаяно се притискаха една в друга. По дяволите… беше ги виждал и преди. В клиниката на Хавърс. Това беше същата жена и малкото й момиченце, в чиято стая беше зърнал Мариса в деня, когато го изписаха.

Да, определено бяха те. Момиченцето беше с гипсиран крак.

„Горкичките“, помисли си Бъч. Сгушени така, те изглеждаха като абсолютно всички жертви, които бе виждал като полицай. Очевидно преживяната травма оставяше еднакъв отпечатък върху всички раси — широко отворените очи на майката, пребледнялото й лице и разбитата илюзия, че с живота й всичко е наред, бяха точно това, с което се бе сблъсквал толкова пъти преди.

Бъч се изправи и бавно отиде при тях.

— Аз съм… — Едва не каза „полицай“. — Аз съм приятел. Знам какви сте и ще се погрижа за вас.

Майката вдигна разширените си от тревога очи от разрошената коса на дъщеря си.