Двете хиляди на Хазар достигнаха пълна скорост само на двайсет крачки от потресените дзинци. Военачалникът успя да види как някои от тях забиват дългите си щитове в земята, но само щитове не можеха да спрат атаката му. За целта командирите трябваше да смесят щитоносци и копиеносци в неразрушима преграда. Изпълнените с ужас войници на императора обаче трябваше да продължат марша си към границата.
Монголските коне носеха броня, която покриваше главите и гърдите им. Самите воини бяха облечени в люспеста броня и шлемове и носеха копия и саби, както и пълни с провизии дисаги. Изсипаха се върху дзинските редици като лавина.
Хазар видя как най-близките редици рухват, смазани от копия и копита. Някои от конете се запънаха и зацвилиха и ездачите им ги заудряха яростно и закрещяха, за да ги накарат да продължат напред. Други се хвърлиха право през дзинците и копията на воините се прекършиха от силата на удара. Бойците захвърляха ненужните дръжки и продължаваха със сабите, заякналите от две десетилетия стрелба с лък мускули се свиваха и разгъваха неуморно, оръжията посичаха неумолимо озъбените лица на дзинците.
Топли червени капки опръскаха Хазар, когато убиха коня му, но той успя навреме да скочи от него. Усети кръв по устните си и се изплю с отвращение, без да обръща внимание на протегнатата ръка на дружинника, който се опитваше да го хване и да го качи на седлото. Яростта му от предстоящото измъкване на императора замъгляваше преценката му. Тръгна дебнешком към вражеските войници, държеше сабята си ниско, докато не се счепкаха. Ударите му бяха свирепи и точни и докато крачеше напред с хората си, дзинците предпочетоха да се отдръпнат, вместо да го атакуват.
Усещаше начумерените погледи на императорските войници, гледаше ги как мълчаливо се отдалечават от него. Изсумтя, когато сабята му се хлъзна по нечий щит, вдигна я пак и посече войника, след това повали още един. Едва тогава се качи на коня зад телохранителя си, за да види какво става.
В далечината предните редици на дзинската войска бяха стигнали до армията на Сун.
— Намери ми кон — извика Хазар.
Воинът обърна и препуснаха навън от дупката, която бяха изрязали в дзинската войска. Тя се затвори зад тях и очуканите щитове отново се вдигнаха.
Хазар се огледа за Угедай. Кръвта му се поуспокои и той обмисли положението. Дори дете можеше да разбере, че положението е безнадеждно. Изправени пред подобна армия, туманите можеха само да отстъпят. Ако сунските полкове атакуваха, монголите щяха да бъдат принудени да се изтеглят, щяха да бъдат прогонени от границата. Единственият избор бе между достойното отстъпление и бягството, сякаш вълци ги гонеха по петите. Хазар стисна зъби. Нищо не можеше да се направи.
Съпровождан от трима генерали с пищна броня и наметала, Сюан подкара коня си в тръс към сунските редици. Всички бяха прашни и уморени, но Сюан яздеше, сякаш нямаше начин да бъде върнат. Знаеше, че трябва да е първият, който стигне до армията. Разбира се, братовчедите му нямаше да позволят на простите войници да навлязат в териториите им. Единствено Сюан като император можеше да определя правилата относно себе си. Той бе Син на небето. Това бе титла без държава, той беше император без градове, но въпреки това запази достойнство, когато стигна първата редица войници.
Те не помръднаха и Сюан изчисти някаква прашинка от ръкавиците си. Не показа никакви признаци на неудобство, докато се взираше над главите на сунските войници. Чуваше как монголите разкъсват собствените му хора, но не се обърна, за да го види. Имаше вероятност братовчед му Лидзун да позволи армията му да бъде унищожена, докато всички те чакаха. При тази мисъл Сюан кипна, но нямаше какво да направи. Беше дошъл като молител в земите на Сун. Ако императорът избереше да премахне силата му по този начин, той не можеше да направи нищо. Това бе дързък ход, който едва ли не заслужаваше аплодисменти. Нека разбитият дзински император да влезе, но нека преди това да види как от армията му остава само шепа хора. Нека падне на колене и моли за спасение.
Всички избори, всички планове и стратегии се бяха свели само до един-единствен начин на действие. Беше стигнал до редиците. Ако се отвореха да го пропуснат, щеше да е в безопасност с онези от войската му, които бяха останали живи. Опита се да не мисли какво ще стане, ако коварните сунски братовчеди са решили да го изкарат от играта. Не беше под достойнството им да го примамят да дойде точно тук и да чака, чака и чака. Можеше да седи на коня си пред тях, докато монголите не избият армията му и не дойдат и за него. Имаше вероятност Лидзун дори тогава да не помръдне пръст, за да го спаси.
Лицето на Сюан бе напълно безизразно. Каквото и да станеше, такава беше съдбата му и нямаше да я отрече. Някъде дълбоко в него се таеше бялата искрица на яростта, но тя си остана скрита. Възможно най-небрежно той се обърна към един от генералите си и го попита за оръдието, използвано от сунската армия.
Генералът видимо се потеше, но отговори така, сякаш се намираха на военен преглед.
