Внезапната тишина беше като преса. Угедай бавно подкара коня си покрай редиците воини, зачервен и потен. Ако сунските генерали наистина искаха да се доберат до него, изобщо нямаше да чакат останалите дзинци да прекосят границата. Половината сунска армия можеше да се хвърли в атака още сега. Угедай преглътна и езикът му обходи устата — беше толкова пресъхнала, че можеше да се задави. Направи знак на един вестоносец и той му подаде мях червено вино. Напитката накваси устните му и той загълта, засука жадно от кожената цицка. Болката в главата му растеше непрекъснато и той осъзна, че вижда размазано. Отначало си помисли, че е заради потта, но картината не се проясняваше, колкото и свирепо да търкаше очи.
Монголските тумани се строяваха, но стотици все още бяха задъхани или превързваха рани. Угедай видя как Толуй подкара кобилата си към него през разровената земя. Двамата братя се спогледаха примирено и Толуй обърна коня си, за да види още веднъж как дзинският император им се измъква.
— Този човек има страшно много късмет — тихо рече той. — Но ние разполагаме със земята и градовете му. Унищожихме всичките му армии с изключение на онази шепа оцелели.
— Достатъчно — рязко каза Угедай и разтърка слепоочията си. — Не е нужно да слагаш мед в горчилката. Сега трябва да вкарам войска в земите на Сун. Те дадоха убежище на враговете ми и знаят, че съм длъжен да отговоря. — Намръщи се и засмука отново от меха. — Ще има и други дни, за да отмъстим за мъртвите. Приготви хората да се връщат на север. Бързо, но не прекалено явно, разбираш ли?
Толуй се усмихна. Никой командващ не обича да го виждат как се оттегля, но воините щяха да го разберат. Нали и те виждаха стената сунски войници. Никой монголски воин не гореше от желание да е първият, блъснал се в онази непоклатима граница.
Докато Толуй обръщаше коня, в далечината се чу трясък. Той рязко завъртя глава и видя облака пушек, издигащ се над редицата сунски оръдия. Само едно беше стреляло. Двамата видяха как нещо кръгло се извиси за момент във въздуха, след което падна на земята и отскочи.
Нещото спря само на няколкостотин крачки от хана и брат му. За момент никой не помръдна, после Толуй сви рамене и смуши коня си към него; яздеше изправен. Знаеше, че го наблюдават много повече мъже, отколкото присъстващите на празника в Каракорум.
Върна се с някаква торба. Хазар вече беше препуснал пред туманите да види какво става. Кимна на племенниците си и посегна към торбата. Толуй поклати едва забележимо глава и я подаде на Угедай.
Ханът само я гледаше и примигваше. Виждаше двойно. Толуй зачака заповед, но понеже брат му не каза нищо, сряза въжето на торбата и изсумтя от отвращение, когато измъкна за косата отрязана глава с изцъклени очи.
Хазар и Толуй я гледаха неразбиращо. Главата се клатеше и леко се завърташе ту на едната, ту на другата страна. Угедай присви очи и се намръщи, когато позна администратора от сутрешното посещение. Нима наистина го бе виждал днес? Изглеждаше му невъзможно. Тогава в земите на Сун нямаше армия, макар че тя би могла да се движи буквално по петите им. Посланието бе толкова ясно, колкото и мълчаливите редици, които стояха на границата, без да я пресичат дори една крачка. Нямаше да му позволят да стъпи на територията на Сун по каквато и да било причина.
Угедай отвори уста да заговори и внезапна болка пламна в главата му. Бе по-лоша от всичко, което бе изпитвал досега. Изпъшка безпомощно — тих гърлен звук. Толуй видя страданието му, пусна кървавата глава и приближи коня си до брат си.
— Зле ли ти е?
Брат му се олюля в седлото и Толуй се уплаши, че може да падне пред туманите. Ханът никога не би се възстановил от подобна поличба, не и пред погледа на врага. Толуй притисна коня си в коня на Угедай и го прегърна през рамо, за да го подкрепи. Разтревоженият Хазар застана непохватно от другата страна. Стъпка по стъпка поведоха хана към монголските редици и слязоха от конете веднага щом зяпналите ги воини ги заобиколиха.
Угедай се бе вкопчил с мъртва хватка в седлото. Лицето му бе някак изкривено, лявото му око сълзеше. Дясното бе широко отворено и изпълнено с болка, но той не се пусна, докато Толуй не започна насила да маха пръстите му от седлото. После изведнъж омекна и се свлече в ръцете на брат си. Тялото му бе отпуснато като на спящо дете.
Толуй стоеше втрещен и се взираше в бледото лице на брат си. Погледна Хазар и видя собствената си физиономия, отразена на лицето му.
— Имам добър шаман в лагера — каза Толуй. — Прати ми и твоя, заедно с най-добрите дзински и мюсюлмански лечители, които познаваш.
Като никога Хазар не възрази. Погледът му се върна към племенника му — в съзнание, но напълно безпомощен. Участ, която накара Хазар да потръпне.
— Добре, военачалнико — рече той. — Но трябва да наберем известно разстояние между себе си и онази армия, преди да са решили да изпитат силата ни.
— Води туманите, чичо. Аз ще взема брат си.
