— Полеви модел, твое императорско величество, подобно на онези, които използваме на градските стени. Бронзът се излива в калъп, след което се полира. Барутът гори с огромна сила, запраща топката към врага и всява ужас в него.
Сюан кимна, сякаш бе впечатлен. В името на предците,
— Такова голямо оръдие би трябвало да е много тежко — сковано отбеляза той. — Сигурно е трудно да бъде придвижвано по неравен терен.
Генералът кимна, доволен, че господарят му е завързал разговор с него, макар да разбираше не по-зле от всички останали какъв е залогът.
— Качено е на каруца, твое императорско величество. На колела е, но да, нужни са много мъже и волове, за да бъде замъкнато на позиция. Още хора са нужни за пренасянето на каменните топки, торбите с барут, шомполите и фитилите. Може би ще имаш възможност да огледаш някое по-подробно, след като влезем на територията на Сун.
Сюан го изгледа укорително заради липсата му на тактичност.
— Може би, генерале. А сега ми кажи за сунските полкове. Всички тези знамена са ми непознати.
Човекът започна да изрежда имената и историите. Беше експерт в тази област и Сюан много добре го знаеше. Наклони глава и заслуша монотонния глас, но през цялото време не сваляше поглед от сунските редици. Накрая някакъв офицер на великолепен жребец пресече граничната линия и Синът на небето се помъчи да не покаже как сърцето му трепна.
Трудно му беше да остави генерала да завърши дългата поредица имена, но се застави да слуша, та на сунския офицер да му се наложи да ги изчака. Скъпоценната му армия мреше, докато той кимаше на досадните подробности, но лицето на Сюан бе спокойно и на него дори бе изписан интерес.
Накрая генералът се усети и млъкна. Сюан му благодари и се престори, че едва сега забелязва сунския офицер. Човекът се спеши веднага щом погледите им се срещнаха, пристъпи напред и се просна на прашната земя, след което докосна с чело стремето на генерала. Заговори, без да поглежда към Сюан.
— Нося съобщение за Сина на небето.
— Кажи го на мен, войнико. Аз ще му го предам — отвърна генералът.
Човекът отново се просна, после се изправи.
— Негово императорско величество те приветства с добре дошъл в своите земи, Сине на небето. Да живееш десет хиляди години.
Сюан не можеше да се принизи дотам, че да отговори на някакъв си войник. Съобщението трябваше да му бъде предадено от някой високопоставен и той се запита как да разбира тази изтънчена обида. Почти не слушаше, докато генералът приключваше с формалностите. Сюан подкара коня си, без да погледне назад. По гърба му се стичаха струйки пот, както и под мишниците. Бельото му бе подгизнало.
Сунската войска се разтвори пред него — вълнообразно движение, което продължи половин миля. По този начин последната дзинска армия можеше да мине между редиците, а границата си оставаше все така недостъпна за общия им враг. Сюан и генералите му пресякоха невидимата линия, без да показват никакви чувства пред онези, които ги наблюдаваха. Дзинските части се изляха подир тях като гной от спукал се цирей.
Угедай гледаше невярващо, обхванат от ярост. Видя как сред сунските редици се издигат шатри — огромни правоъгълници от коприна с цвят на праскова. На вятъра се вееха знамена, отбелязващи частите стрелци, пиконосци и копиеносци. Видът на свежата кавалерия бе онова, което обузда бойното му безумие. Полкове конници се взираха към неравното бойно поле с неговата ивица мъртъвци. Дали сунските войници щяха да се въздържат от внезапна атака веднага щом дзинският император се окаже в безопасност? Единствено залязващото слънце би могло да ги спре, а може би дори то нямаше да го направи. Монголските коне бяха препускали дни наред. Бяха уморени колкото ездачите си и този път самият хан бе на бойното поле, изправен пред многократно превъзхождаща го сила и лишен от всякакво преимущество. Угедай поклати глава. Беше видял изригналия пушек, който издаде наличието на тежки оръдия. Не беше време да го мисли сега, но не виждаше как самият той ще успее да изкара подобни оръжия на бойното поле. Бяха прекалено бавни и тежки за войска, чиято основна сила винаги е била в скоростта и подвижността. В далечината видя малка група на коне да минава през сунските редици. Дзинският император беше успял да премине границата.
Усети как вълната от изтощение измества завладяващата енергия на битката. Почти не можеше да повярва, че се е хвърлил в боя без капка страх. Беше се изправил срещу враговете и бе останал абсолютно невредим. За един съвсем кратък миг се изпълни с гордост.
Но въпреки всичко се беше провалил. Ремъците около главата му отново напомниха за себе си и започнаха да се стягат. Във всяко загрижено лице му се привиждаше подигравка. Почти чуваше шепота на воините си. Чингис не би се провалил. Баща му все някак щеше да измъкне победата и в това катастрофално положение.
Даде нови заповеди и трите тумана се дръпнаха от отстъпващите дзински редици. Хората му очакваха тази команда и мингханите бързо и с лекота се строиха в карета, обърнати към границата със Сун.
