Домът е неприкосновено пространство. Сигурното ми убежище. Затова се чувствах толкова добре в собствения си апартамент в блока, който приличаше на някаква грозотия, начертана от архитект с махмурлук и построена върху обвита в мъгла нива в Източна Европа през 50-те години. Апартаментът беше снабден със стандартната за жилищния кооператив брава „Йейл“, монтирана според разпоредбите, и поставена впоследствие ключалка от онези, които остават на вратата, след като обирджията е разбил стената около нея. Живеех на един от горните етажи. Виждах движещите се коли долу на улица „Рингвайен“ и неравните редици покриви в Осло. От балкона се откриваше гледка и долу към бялата къща, в която израснах, и градината със старото ябълково дърво, сред чиито клони търсех убежище. Като малък понякога се скривах на сигурно място сред листата и още зелените ябълки и наблюдавах другите момчета. Следях играта им от скришното си място и тихо скандирах.
Всяка сутрин слизах с асансьора, вземах колелото от общото помещение в мазето и карах до университета. Не че нямах кола. Не беше кой знае какво. „Ситроен 2CV“. Наричах я Бухтичка. Беше паркирана на улица „Бетси Шелсбергс вай“ пред блока. Преди много години я боядисах в розово по импулс — или пък в лек пристъп на умопомрачение. Розово с черни точки. Вземах я при седмичното си пазаруване на храна долу в мола „Стуру“. В днешни времена всичко трябваше да е захранвано от електричество. Бухтичка винаги вървеше срещу течението.
След като се върнах от Флоренция, бях сигурен, че все още съм преследван. От онази млада жена. Привиждаше ми се на улицата пред блока, на стойката за колела при университета и в магазина за хранителни стоки. На два пъти мина покрай мен със скутера си. Да, да. Ако знаеш, че си луд, значи все пак не си луд, нали? Споменах ли, че съм лежал в психиатрична клиника? Нещо ми имаше. Казваха, че било от нерви. Това беше подходящ общ термин. Той обаче не обхващаше жалкото съществуване, прекарвано в непреодолим и пълен мрак, през който светлината и веселите земни пчели никога не можеха да проникнат. Даваха ми хапчета. Те обаче само заглаждаха ръбовете ми. Не съществуваше хапче, което да оцвети мрака в розово и да го изпълни със слънчеви лъчи и птичи песни. За всеки случай увеличих дозата от розовите хапчета. Не бях виждал жената от два дни.
Анализираха писмото на Пилат в лабораторията на МНД. Бяха направили още едно радиовъглеродно датиране на пергаментите и бяха потвърдили, че са от времето на Исус. Бяха превели текста, след което бяха проверили превода. Двамата с Козимо работехме върху една статия за „Библейски археологически преглед“, като аз съответно бях в Осло, а той — в Сан Марино. И от Националното географско дружество, и от „Нетфликс“ биха искали да направят документален филм по темата. Бях дал интервюта на сигурно петдесет вестника и телевизионни канала, но в нито едно не бях разказал цялата история. Щяхме да я представим на пресконференция в Лондон.
Задачата, с която се бяхме нагърбили двамата с Козимо — да намерим гроба на Пилат Понтийски — не беше спешна. Трябваше да се разровим из исторически документи, писма и текстове, за да открием източници, които да ни отведат до гроба. Щяхме да преминем към търсенето едва когато съберяхме достатъчно следи, а към конкретни разкопки ако се сдобиехме с достатъчно информация. От МНД вече ни бяха обещали финансиране. Бих се учудил, ако не го бяха направили.
Понеделник следобед се върнах вкъщи с колелото както винаги. Уверих се, че клечките за зъби са си на мястото в процепа между входната ми врата и рамката. В мига, в който затворих вратата след себе си, чух сигнала за получено съобщение на телефона си: „Прочети! Виж! Разбери!“.
Нямаше ли да се откажат най-накрая? Бях прочел, бях видял и все още не разбирах нищо.
„Като начало би могъл да се опиташ да се концентрираш“ — предложи татко.
Приготвих си елементарна вечеря — две пържени яйца, бекон и печени картофи — и отидох в стаята, която ползвах за кабинет. Ако бях по-преуспял мъж, тази стая би била на двайсетгодишния ми син или дъщеря, които сега щяха да учат медицина в Цюрих. Но пропилях шансовете си. Такива като мен ги наричаха стари ергени. Над петдесетгодишни, неженени и бездетни.
След вечеря си направих чаша черен чай с канела, кардамом и пипер и го сложих върху бюрото в кабинета, където щях да размишлявам върху неразбираемите следи, които някой ми изпращаше.
