Кой беше информаторът на „Гардиън“? Колко знаеше тази репортерка? Съществуваха ли непознати връзки между изнесената информация, свързана с разкопките, и тайнствените следи, които ми бяха изпратили?
— Съгласен ли сте да ми дадете интервю? — попита репортерката.
По принцип бих отказал подобно предложение. Но помислих, че би ми било от полза да се срещна с нея и да проверя колко знае. И кой беше източникът ѝ.
— Утре към дванайсет — предложих аз.
Щом се прибрах в хотелската си стая, прегледах уебсайта на „Гардиън“. Там не се споменаваше нито дума за разкопките. Странно. Репортерката знаеше за връзката между писмото на Пилат и тези на Атик Сенецион, така че беше съвсем логично да напише статия за това. Обадих се на „Гардиън“, за да се уверя, че наистина имат служителка на име Анджелика Зели.
Никога не бяха чували за нея.
Нетърпеливите хора не биваше да се занимават с археология. В събота двамата с Козимо станахме рано сутринта и развълнувано наблюдавахме разкопките. През нощта екипите от копачи бяха работили по разчистването на стълбите и бяха открили горната част на бяла мраморна врата.
Погребалната камера на Пилат Понтийски?
Разчистваха стълбите на ръка. Стъпало по стъпало. Дециметър по дециметър. Само по себе си стълбището представляваше огромна дупка, запълнена с пръст, пясък и дребни камъни. Налагаше се да копаят внимателно само покрай стените и при стъпалата, за да не изстържат горния им слой. Техническият ръководител предположи, че стълбището ще бъде разчистено в рамките на следобеда.
Към дванайсет един студент по археология ме извади от среща с ръководителите. Репортерката от „Гардиън“ беше пристигнала.
Анджелика Зели — или както и да беше истинското ѝ име ме чакаше на плочките до платформата с бараките. Беше хубава и изглеждаше
Не се оставих да ме заблуди. Разпознах я. Това беше младата жена, която ме преследваше, дегизирана като жена на име Анджелика Зели.
„Ох, момчето ми“ — каза татко и въздъхна.
Жената се усмихна. Тънки устни. Дребни бели зъби.
— Белтьо — сухо и официално се представих аз.
— Анджелика Зели — бързо отговори тя. — Благодаря ви, че ми отделихте време.
Дикцията ѝ създаваше асоциации с британската висша класа и следобедния чай — впечатление, което не можеше да се подправи. Имаше изискано, самоуверено излъчване. Въпреки това у нея се усещаше и нервна сдържаност. Извади тефтер със спирала и химикалка от чантата си. Добре се справяше с ролята на репортерка.
Седнахме на една маса пред бараката на ръководителите. Не би било умен ход да ѝ кажа, че от „Гардиън“ нямат представа коя е и че я познавам. Трябваше да си послужа с хитрост, за да разбера самоличността ѝ и за кого работеше. Тя ли ми беше изпратила всичките онези съобщения? Защо?
Тя нервно си прочисти гърлото.
— Професор Белтьо, бихте ли разказали на читателите ни какво търсите при тези разкопки?
Никога не бях чувал някой репортер да споменава читателите по този начин. Включих се в играта от чувство за дълг. Отговорих ѝ, вживявайки се в думите си — използвах изрази от типа на „загадките на миналото“, „полета на историята“ и „мистериите, скрити от мухъла“. Не споменах абсолютно нищо за Пилат Понтийски.
Тя попита за писмото, което е написал до Тиберий, и за писмата, написани от Атик Сенецион до сина му в Рим.
— Откъде знаете за писмата от Сенецион? — поинтересувах се аз.
— Имам добри източници — заяви тя, като преди това се засмя, отклонявайки въпроса.
После продължи нататък. Аз избягвах да отговарям директно на въпросите ѝ елегантно като политик. Тя ми задаваше допълнителни въпроси, издаващи колко много знае. Аз отговарях неясно. Зад това изпълнено с любезност уважение, което се правехме, че си засвидетелстваме, се криеше истината, която и двамата знаехме — че играем игра. През цялото време се опитвах да разбера какво става. Защо тя поиска да се срещнем? Каква беше причината да ми задава всички тези въпроси, чиито отговори очевидно знаеше? Коя беше тя?
След интервюто ми направи няколко снимки пред разкопките.
— От „Гардиън“ не могат ли да си позволят да изпратят отделно фотограф? — нападателно попитах аз.
— Аз самата също се справям добре.
Преди да ми благодари за интервюто, ми съобщи, че щяла да остане в района за няколко дни, за да събере материал за разкопките.
Намерих Козимо при стълбището на храма. Беше застанал на върха му и смучеше лулата си, наблюдавайки разкопаването.
— Добре ли мина интервюто? — попита ме той.
— Това беше тя.
— Коя?
— Знам, че ме мислиш за малко странен, но това наистина беше тя. Жената, която ме следи от няколко седмици.
— Не говориш сериозно.
След два часа ме помолиха бързо да отида в бараката на ръководителите на разкопките. Трима от тях, сред които беше и техническият ръководител, се бяха надвесили над една маса и оглеждаха снимка, направена от въздуха. Той вдигна поглед.
