С трепереща ръка ни показа къде са се намирали най-важните места. Амфитеатърът. Пазарът. Църквата. Селото надолу по хълма. Днес не беше останало нищо. Само казаното от стареца вдъхваше нов живот на миналото. Аз примижах. Миналото изплува пред очите ми през наполовина спуснатите ми клепачи. Трудно беше да си представиш, че тази пуста, неплодородна местност някога е представлявала изпълнено с живот културно средище, дом на безброй хора и животни. Пред очите ми изникна кръглият амфитеатър със сцената му. Складовите помещения. Статуите. Секторът, отреден за публиката и изпълнен с малки и големи дюкяни и палатки. Клетки с диви зверове, заловени в Африка. Вятърът сякаш донасяше виковете на развълнуваните хора, музиката и рева на изложените на показ диви животни. Сега природата беше завзела тази местност. Там, където хората били подчинили терена на волята си, днес имаше дървета, храсти и гъсталаци.
Отец Томазо нямаше сили да слезе надолу по хълма с нас. Седна върху един голям заоблен камък под разхлаждащата сянка, хвърляна от едно дърво, а двамата с Козимо тръгнахме по стръмната пътека.
Действително се виждаше по някоя и друга руина там долу. Малки сиви колони, приличащи на изпочупени зъби. Няколко стъпала, обрасли с шипка. Тук-там съзирахме очертанията на основите на големи сгради. Италия беше пълна със забравени исторически паметници, които бяха по-впечатляващи от тези тук. Няколко минути бавно се разхождахме из тревните туфи и големите заоблени камъни. Къде ли се е намирал храмът преди две хиляди години? Римските храмове обикновено били разположени на централни места в градовете. Най-често при най-важния площад,
Сега обаче не беше останало нищо. Така че, строго погледнато, търсехме перфектния парцел и в най-добрия случай обраслите основи на нещо, което някога може би е било римски храм.
През V век, когато римските богове потънали в забвение и християнството се наложило, храмовете били оставени да се рушат. Някои били съборени, а други — превърнати в християнски църкви или обществени сгради. Храмът на Ромул при Римския форум в Рим бил осветен като църква през 527 година. Католическата базилика „Света Мария и мъчениците“ преди се е казвала Храм на всички богове. Днес беше известна като Пантеона.
Оттук долу, където някога се е намирал амфитеатърът, можехме да проследим едно хилядолетно речно корито до местоположението на някогашното село и една църковна кула сред новото в далечината. Гледано от тази позиция, едно възвишение на запад от тези руини би било перфектното място за езически храм.
Козимо проследи погледа ми. Погледна нататък към долината. А после нагоре към възвишението. Видях, че си мисли същото. Нямаше нужда да казваме каквото и да било. Изкачихме се нагоре сред гъсталака и стигнахме до върха на възвишението.
Беше равен. Голям. Обрасъл с дървета и храсти. Но нямаше нито един голям заоблен камък. Сякаш върхът е бил разчистен и заравнен, а после пак е обрасъл.
Обърнах се и обходих местността с поглед — амфитеатъра, хълмовете, склона към долината, на който е било разположено старото село и в чието подножие в момента се намираше новото. Разположението беше перфектно. Къде бих построил храм, ако бях римски строител? Няколко минути се разхождах напред-назад, подритвайки тревните туфи и оглеждайки терена.
В момента биха ми послужили георадар, дрон и екип от копачи. Но разполагах само със себе си и очите си. И крака си, който подритваше тревата и ровеше земята.
На едно място, където пръстта беше дебела само няколко сантиметра, намерих плосък камък. Започнах да рина земята и тревата. Накрая клекнах и разрових колкото може повече от горния слой с ръце.
Камъкът беше с размер 60х60 сантиметра. Квадратен. Плосък. Изсечен с точност до милиметъра.
Обърнах се към Козимо.
— Храмът!
