— Защо са ги търсили? — поинтересувах се аз.
— Твърдяха, че ги бил пратил самият Химлер.
„Аненербе“? Замислих се за келтския възел, който ми бяха изпратили на телефона. Възможно ли беше тази нацистка организация все пак да е замесена? Да не би някое нейно отроче все още да работеше за нея през 2021 година, колкото и абсурдно да звучеше това?
— Намериха ли руините? — повторих въпроса.
Старецът отново се засмя, при което от устата му сякаш се изтръгнаха предсмъртни хрипове. След това си прочисти гърлото.
— Довериха ми се, защото бях главен секретар на кмета на Акуила, който беше член на фашистката партия на Мусолини. Но майната им, нямаше да помагам на нацисти — отсече той. Псувнята го изненада. Сложи ръка пред устата си. — Прости ми, Господи!
Реших, че отдавна е прехвърлил деветдесетте.
— Какво не им казахте? — попита Козимо.
— Защо ви интересува?
— Търсим един римски храм.
— Храм ли?
— Строго погледнато, една крипта в него.
— Мавзолей — допълних аз, — гробница.
Погледна ни със замъглен поглед. Трябваше да сме искрени, за да изкопчим истината от него.
— Гробът на Пилат Понтийски — поясних аз.
Той мълчеше. Дълго.
— Значи така стоят нещата — заяви накрая.
— Как? — попита Козимо.
— Пикае ми се.
Забави се. Върна се и тежко се отпусна на един стол.
— Малко по-нагоре по хълма се намират руините на един римски амфитеатър. В качеството си на туристическа атракция е малко жалък. Никой не проявява интерес към него.
Двамата с Козимо се спогледахме.
— Ако блаженият Пилат лежи погребан там, това откритие сигурно ще привлече туристи — предположи старецът и се изкиска. — Наистина би помогнало на младежите тук. Както казах, руините са известни най-вече като амфитеатър от времето на Римската империя. Не съм чувал за храм. Но до XVIII век на това място е имало християнска църква. После освещаването на земята е било отменено и тя е била преместена. Казаха, че парцелът, върху който била построена, бил свързан с езичеството. Но сигурно се дължало и на факта, че селото било преместено малко по-надолу в долината заради опасността от свлачища. Дядо ми е разказвал, че преди са наричали това място „Покоя на палача“.
Отец Томазо се съгласи да дойде с нас и да ни покаже забравения исторически паметник. Тръгнахме нагоре по хълма с колата, придвижвайки се по един неравен черен път, върху който се лееше дъжд.
Старецът ни даваше напътствия откъм седалката до шофьора, докато минавахме по лъкатушещ коларски път. Хълмът беше осеян с дървета и тук-там заоблени камъни и скали, на чийто връх можеше да се качиш. На места теренът беше прорязан от скални процепи. Когато оглеждах извивките и възвишенията на някоя местност, често се замислях, че природата винаги е изглеждала по този начин. Което, разбира се, не беше вярно. Земята беше жив организъм. В Книга на Еклисиаста117 пишеше, че родовете идват и си отиват, но земята си остава все същата. Наистина беше така. Слънцето изгряваше и залязваше. Всички реки се изливаха в океана, но той никога не се напълваше. Събитията щяха да се повторят. Нямаше нищо ново под слънцето. Това сигурно се отнасяше и за тази местност по времето на Римската империя. Не се е различавала много от днешното си състояние. Може би Пилат Понтийски е реел поглед над съвсем същите околности.
„Покоя на палача“.
Възможно ли беше той да е бил този палач?
— Често си играех тук като дете — разказа ни отец Томазо. — Старите хора твърдяха, че в далечни времена селото се намирало чак тук горе. След чумата през XVII век и две сериозни свлачища, предизвикани от земетресения, го преместили по-надолу в долината. В края на XVIII век освещаването на църквата било отменено. Била изоставена наред със старото село. Като деца обичахме да си играем наоколо. Двайсет години преди това някакво момче паднало в един кладенец и умряло. Бяхме убедени, че тук горе има призраци. По онова време руините на църквата все още си бяха на мястото, но през войната ги използваха, за да построят едно укрепление. Аз самият не съм идвал тук от много години.
Паркирахме под един явор и тръгнахме нагоре по едно възвишение, вървейки по екопътека. Отец Томазо се осланяше изцяло на един бастун. Изненадващо пъргав беше за възрастта си. По едно време теренът започна да се спуска рязко надолу и той ни каза да спрем. Кръглата долина под нас оформяше нещо като огромна купа насред местността.
— Тук — заяви отец Томазо, махвайки с дясната си ръка.
Не го разбрах. Тук? Козимо също изглеждаше объркан. Огледахме местността.
— Римският амфитеатър се е намирал там долу — обясни старецът. — Историците в Рим смятат, че е бил построен през 50 година пр.Хр. или по-рано.
