Забеляза, че Фей Йен сведе очи, за да скрие, че й е забавно, и се усмихна вътрешно, докато й се кланяше. Но когато се изправи, изведнъж главата му се замая леко и се наложи да пристъпи назад, за да запази равновесие. Цял ден се чувстваше странно. По-рано, докато се обличаше, се бе протегнал да вземе четката за коса от масичката до него, но ръката му не бе хванала нищо. Беше се намръщил и бе извърнал изненадано глава, но когато отново бе погледнал натам, бе видял, че, всъщност върху масичката няма нищо. Четката бе плод на собственото му въображение. Тогава бе поклатил глава и се бе засмял самоподигравателно, но освен че му беше станало забавно, се бе и разтревожил.
Чао Ян се поклони още веднъж на двойката и ги загледа как се отдалечават — забелязваше и колко е нервен Хан Чин, и колко е красива Фей Йен. Тя много го бе развълнувала — усещаше парфюма й върху езика си, представяше си маслинената бледност на плътта й под алените и златни покрови. Усмихна се отново. Не. По-добре изобщо да не си мисли такива работи, защото след две-три чашки подобни мисли се изплъзват и от езика ти и те предават.
Хан бе спрял на няколко крачки от него. За миг Чао Ян се взря в профила му, очертан на светлината на фенерите, и забеляза колко си приличаха формите на ухото, брадичката и шията на Хан с тези на собствената му съпруга, Йе Чун. После взе да става нещо странно. Чао Ян видя как плътта около ухото му бавно взе да се разтича, самото му ухо — да се стапя и деформира, кожата — да се накъсва като нагрята филмова лента и да се сгърчва, а под нея — да се разкрива нещо твърдо и сребристо, направено от жици и метал.
Чао Ян залитна назад — ужасен, онемял.
— Хан Чин… — изхриптя той. — Хан Чин!
Но не беше Хан Чин.
Чао Ян изкрещя — миризмата на горяща пластмаса измъчваше сетивата му; тегнеше мирис на машинно масло и нажежени жици. За кратък миг той се поколеба, ужасен от онова, което виждаше, после се метна напред и се нахвърли върху нещото, сграбчи го изотзад и дръпна здраво онова място, където фалшивата плът се бе обелила. Трепна за миг, когато Фей Йен се хвърли върху него и се опита да му издере очите, след това я срита грубо, стискайки здраво машината; повали механичното нещо на земята и притисна гърба му с коляно. После нещо изпука и той с удоволствие вдъхна сладката, изгаряща миризма на повреден мотор.
Нещото нададе един-единствен, невероятно човешки вик. След това — нищо.
Сега, докато лежеше отпуснато в ръцете му, то бе странно меко, странно топло. Съвършена илюзия. Не беше чудно, че бе успяло да измами всички.
Остави го да падне на земята, огледа се и забеляза изписалия се по обкръжаващите го лица ужас. Значи и те го бяха видели. Усмихна им се окуражително, но странното чувство, онази особена забрава, отново се връщаше към него. Опита се да се усмихне още веднъж, но някаква странна топлина изпълни черепа му отвътре и после разцъфна.
Пей Чао Ян остана на колене още миг, погледът му изведнъж стана стъклен и той се строполи по очи. Мъртъв.
Толонен се бе отдалечил към стълбите, когато всичко започна. Първият писък го накара да обърне инвалидната количка. Сърцето му затуптя и той погледна натам, откъдето идваше викът, но дърветата и храстите скриваха всичко от погледа му. После скочи от стола, без да обръща внимание на болката. Сигналите на връзката се преплитаха един с друг в главата му. Писъците и виковете се извисиха в кресчендо. От всичко страни се стичаха шао лин с извадени, вдигнати нагоре мечове и се оглеждаха трескаво. Толонен си запробива път през тълпата с единствената си ръка, мръщейки се от болката в гърдите и рамото всеки път, когато някой се блъснеше в него.
Сигналите рязко спряха. Ужасен, той прекъсна връзката в главата си, после се запрепъва напред. В ума му бушуваше буря. Какво бе станало? Какво, в името на всички богове, бе станало тук? Сърцето му думкаше болезнено в гърдите. Дано всичко е грешка — замоли се той мълчаливо, промъквайки се през последните няколко души най-отпред. — Дано релето ми е изиграло някой номер. Но знаеше, че не е.
Огледа се с изцъклени очи — опита се да осъзнае какво бе станало.
Фей Йен лежеше на една страна, вкопчила ръце в дрехите си, и се задъхваше от невероятна болка. Една от прислужничките й се суетеше около нея. На няколко крачки от нея лежеше Хан Чин.
— Лекар! — изкрещя Толонен, ужасен от гледката — Хан лежеше там абсолютно безжизнен. — В името на всички богове, доведете лекар! Веднага!
Почти на мига се появиха двама униформени и коленичиха от двете страни на Хан Чин. Единият разкъса туниката му и започна енергично да натиска гърдите му с две ръце, другият заопипва пулса.
Толонен се изправи до тях. Отчаянието го разкъсваше. Бе виждал достатъчно мъртъвци и знаеше колко е безнадеждно всичко. Хан лежеше там в неестествена поза — гръбнакът му бе прекършен, вратът му бе счупен.
След миг единият вдигна поглед. Лицето му бе посивяло.
— Господарят Хан е мъртъв, генерале. Нищо не можем да направим.
Толонен затрепери силно.
