Бе удържал на думата си. Юан се наведе и погледна надолу. Сега Толонен седеше там, в инвалидния си стол, точно под него, освободен от напрежението, и си говореше с колегите си генерали. Киров го нямаше.
Уей Фен, Танг на Източна Азия, бе много смутен. Мисълта, че негов генерал почти е погубил живота на Танга и на неговото семейство, беше повече отколкото можеше да понесе. Беше се обърнал ядно към Киров и бе скъсал емблемата — чи лин, символ на маршалския му статут като военен офицер от първи ранг — от гърдите му, преди да извади церемониалната кама от колана на Киров и да я хвърли на земята.
— Ти си нищо! — бе казал той на просналия се на земята маршал с насълзени от гняв очи. — И семейството ти е нищо! Ти ме посрами, Киров. Сега се махай. Очите ми да не те виждат!
Новината, че Киров се е самоубил, пристигна само минути по-късно; синът му, майор под негово командване и негов заместник, също се беше самоубил.
Междувременно Хан Чин не бе разбрал нищо за тези събития. Никаква сянка не трябваше да падне върху брачното му легло.
— Нека да не знаят нищо за това — бе казал баща му и бе хванал Юан за ръка, щом се върнаха в Ю Хуа Юан. — Защото ако семето е силно, то ще се вкорени и от него ще израсне син.
Син… Юан ги погледна отново. Фей Йен беше зашеметяваща. Тъмната й коса бе заплетена със златни нишки, панделки и мънички орхидеи, после навита в стегнат кок върху главата й и разкриваше бледозлатиста лебедова шия. Беше толкова крехка. Ушите й, носът й, очертанията на скулите й — всичко в нея беше изключително. Ала в светлите й лешникови очи проблясваше огън; в брадичката и в устата й се забелязваше сила. Стоеше там, до Хан, в поза на покорство и все пак алено-златната й дреха й стоеше така, сякаш тя бе родена да я носи. Макар главата й да бе ритуално склонена в позата на пасивно приемане, неподвижната й стойка издаваше сила, която му противоречеше. Тази птичка, тази летяща лястовичка беше горда. Никога не би позволила да й подрежат крилцата.
Отмести поглед от Фей Йен към брат си и забеляза колко изпълнен с чувства е Хан. Очите му я поемаха на малки глътки, тя всеки път го изненадваше; всеки път, щом я погледнеше, той бе смаян от това, че тя е негова. В това, както и в толкова други неща, Хан беше по-малък от него. Толкова го изненадваше. Толкова много неща не можеше да проумее. „Лесно ти е на тебе, ти Юан — бе му казал той веднъж. — Ти си се родил стар. За мене всичко е ново.“
Интересна двойка ще са те — помисли си той. — Любовна двойка. Най-мощната и най-трудната за контролиране сила. Тя ще е Огън за неговата Земя и Земя за неговия Огън.
Ли Юан се засмя, обърна се и бързо заслиза надолу. Церемониалните му обувки с твърди подметки затропаха по дървения паркет, дългите му копринени ръкави струяха зад него. Надолу, надолу, право в ръцете на неговия зет, Пей Чао Ян.
Чао Ян, най-големият син и наследник на семейство Пей, една от двадесет и деветте Низши фамилии, стоеше на ръба на декоративен алпинеум до павилиона. Баща му, Пей Ро-Хен, който също беше наблизо, бе крепостен на Ли Шай Тун и приятел на Танга от детинство. Преди почти петдесет години ги бе учил един и същи учител. А преди осем години семействата им се сближиха още повече, когато Чао Ян се ожени за втората дъщеря на Танга.
— Хей, Юан! Задръж малко, момченце!
Чао Ян стисна ръката на Юан за миг, клекна и му се усмихна добродушно, после го загъделичка.
— Какво има, мъничък Юан? Пак ли те безпокои пикочният ти мехур? Или пък някоя от малките прислужници ти е обещала нещичко, а?
Той намигна и пусна Ли Юан, след това го загледа как тича по тясната, обградена с дървета пътека и през портичката, която водеше към Ложата на природната храна. После осъзна, че новобрачните почти щяха да го блъснат, изправи се и се обърна към тях.
Чао Ян беше висок, красив мъж на около 35 години — син от първия брак на баща си. Лесно се разбираше с хората, беше интелигентен и имаше репутацията, че знае как да оживи всяко тъпо събиране, затова бе добре дошъл във всички дворци и много пъти бе карал злите езици сред хората Отгоре да плещят за предполагаеми интриги. Собствените му съпруги, три на брой, в момента стояха зад него, докато го представяха на новобрачните. Той поздрави и двамата поред с усмивки и поклони и първа представи старшата си съпруга — Йе Чин, сестрата на Хан. След като изпълни дълга си, вече бе свободен да разговаря по-неофициално с тях.
— Радвам се пак да те видя, Чао Ян — разтърси жизнерадостно ръката му Хан Чин. — След като се настаним, трябва да ни дойдеш на гости. Чувам, че обичаш да яздиш.
Чао Ян се поклони ниско.
— За мене е чест, Ли Хан Чин. Ще се радвам да пояздим заедно — после той се приведе към него и понижи глас. — Но довечера обаче ще яздиш самичък, а?
Хан Чин избухна в смях.
— Ех, пък и ти, Чао Ян! Ти и на погребение ще изръсиш нещо такова!
Чао Ян също се засмя.
— Зависи кое къде погребваш, нали така, млади приятелю?
