— Девет от триста и осемнадесет. Малко под три процента.
Толонен погледна пак в стаята. Значи ако процентът бе постоянен, това означаваше, че там вътре имаше поне едно, а може би и две от тези неща. Но как да ги познаеш? Не можеха да бъдат различени с просто око.
— Поне не са усетили, че са хванати в капан — Ноченци се доближи и също застана до стъклото. — Помисли си само какви поразии биха направили в такъв случай. Ако аз ги бях правил, щях да ги направя устойчиви на подкупи. Нещо повече, щях да ги направя не чак толкова хрисими. Нито един не се поколеба да влезе в стаите за тестове. Сякаш не са били програмирани за такова нещо. И все пак трябва да са доста сложно програмирани, за да поддържат облика си — да не говорим пък колко трябва да е сложно, за да дойдат тук. Сигурно са имали някакъв план.
Толонен трепна, после се обърна към майора:
— Разбира се! Защо не се сетих по-рано? — той се изсмя късо, после потръпна. — Не разбираш ли, Виторио? Дванадесет. Единият е бил в дъното, той е бил стратегът и всичко е било в главата му, а останалите са имали съвсем слаба представа какво трябва да правят, но не и чувство за по-сложна стратегия.
Ноченци схвана веднага.
— Елитен нападателен отряд. Като собствените ни отряди от охраната. Функционират по същия начин.
— Да! — въодушевено възкликна Толонен. — Това обяснява защо бяха толкова покорни. Трябвало им е само известно програмиране. Те просто са следвали заповеди. Но никой от тях — от „хората“ в онази стая — не е главатарят. Стратегът.
Де Вор. Всичко водеше към Де Вор. Ръката му бе зад всичко това. Мисълта му. Елитната му подготовка.
— Ще са трима, уверявам те. Двама войници и един стратег. Точно него искам. Главатаря. Другите нищо няма да знаят. Но този…
И точно когато го каза, го видя… Видя как двама се приближават един към друг в средата на стаята, докосват се, припламва искра, а във въздуха около тях проблясват сините вени на електрически поток.
— Лягай! — кресна той и се метна на пода. Стаята зад огледалото се изпълни с ослепителна светлина.
А после таванът се стовари върху тях.
Кренек коленичи и сведе глава; бе опрял празните си ръце на бедрата си с дланите надолу, пръстите му сочеха навътре; цялата му стойка имитираше десетките хиляди хора около него. След това се изправи и заразглежда групата, събрала се на върха на стъпалата пред Залата на върховната хармония. Йин Цу и неговото семейство бяха отляво, Ли Шай Тун и семейството му — отдясно. Под тях, на самите стъпала, седемте неоконфуциански служители се кланяха и нареждаха древните церемониални думи.
Погледна надясно, после наляво и отново сведе глава заедно с останалите. Навсякъде имаше стражи — въоръжени и нащрек. Мнозина от тях без съмнение бяха „Джен Син“. Послушни същества, които не задават въпроси. Надеждни. Предсказуеми.
Кренек се усмихна. Толкова са различни от мен — помисли си той. — МЕН са ме направили по-добър от тях. По-неискрен. По човек.
Но все още съществуваше и един проблем. Беше твърде назад. Дори и само двама от останалите да бяха тук, имаше вероятност да се получи. Но сега?
Той се огледа — преценяваше разстояния, определяше слабите и силните им точки, прехвърляше в главата си сценарии с висока степен на вероятност и накрая видя ясно. Тогава и само тогава… И той направи своя план. Имам петнадесет секунди. Най-много осемнадесет. Дотогава мога да се добера до средата на пътя. Те ще охраняват Танга и синовете му. Или поне ще се опитат. Но ще се опитват да охраняват и Йин Цу и дъщеря му, Фей Йен. Това ще им раздели вниманието.
Да, но те ще очакват от него да се нахвърли върху Танга. Точно там ще съсредоточат защитата. Той отново се усмихна — онази част от него, която беше Де Вор, си спомни получената елитна подготовка. Виждаше как ще го направи — щеше да оформи пред себе си параван от тела, двама стражи щяха да го дърпат назад и по този начин да го превръщат във възможно най-неудобната мишена. А при сериозна заплаха щяха да открият огън и да убият де когото заварят в обсега им — без разлика невинен или не.
Но той няма да нападне Танга. Нито пък Хан Чин. Ще удари там, където най-малко очакват. Негова мишена ще бъде Ли Юан. Както си беше поначало.
Думите на Де Вор отекнаха в главата му: „Убий мозъка — и звярът ще се строполи. Ли Шай Тун е стар, Хан Чин е некадърен. Само Ли Юан, най-малкият, е заплаха за нас. Ако можеш, довърши Хан Чин. Ако се наложи, убий и Танга. Но Ли Юан със сигурност трябва да умре. След смъртта му домът Ли няма да издържи дълго.“
Изчака — усещаше, че моментът бързо наближава. Всеки момент облечените в шафранови роби служители щяха да се обърнат с лице към тях и огромната тълпа щеше да се вдигне като един и да зареве поздравления към новобрачните. Точно тогава той щеше да се придвижи напред и да използва навалицата като параван. Щеше да има пет секунди — после те отново щяха да коленичат.
