Час по-късно Андерсен седеше на бюрото си. Директивата, за която го бяха предупредили, че е изпратена, вече беше пристигнала. Сега лежеше на бюрото пред него. Имаше два месеца. Два месеца да преобърне нещата. А новите финансови резултати, които му бяха дали и които той трябваше да получава, бяха четири пъти по-високи от старите.
Засмя се горчиво. Чудо трябваше да стане. Не бе имал шанса да изпълни старите норми, пък да не говорим за новите цифри. Не — някой Отгоре бе решил да дръпне шалтера на Проекта, сигурен беше в това. Това беше политика.
Андерсен се наведе напред и заговори по интеркома:
— Изпратете стандартен договор. За срок от шест месеца. За новото момче, Ким.
Облегна се назад. Чудо… Е, може би Тай Чо беше прав. Може би това момче наистина бе особен случай. Но дали особеността му щеше да премине в пари? Както и да е, не му възлагаше всичките си надежди. Шест месеца? Ако Проектът се закриеше, Ким щеше да е мъртъв след два месеца. Той и още стотина като него.
— Политика! — измърмори той. Чудеше се кой ли стои зад последната директива и какво ли би могъл да направи, за да удължат срока; с кого ли би могъл да говори, за да се променят нещата.
После договорът изпадна от принтера на бюрото. Той се наведе напред, взе четката си и се подписа със замах — с йероглифи, на мандарин — в долния му край.
Наблюдателната тръба лежеше там, където Ким я беше захвърлил — долното огледало се бе измъкнало и жицата висеше. Ким седеше абсолютно неподвижно, обгърнал коленете си с ръце и заврял глава между тях. Чакаше.
Първо го чу. Усети леко движение във въздуха. Дръпна се назад, после се сви под стената, опулил очи. След това отсрещната стена започна да се бели от средата. Изкрещя.
Онова, което преди беше стена, сега бе открито пространство. Зад отвора имаше стая, същата като тази, в която седеше. Вътре, зад тясна дървена бариера, седеше великан. Великан с лице от бяло като кост стъкло.
Великанът се изправи и започна да се приближава покрай стената. Ким отново изкрещя и се опита да отстъпи назад, но нямаше накъде да бяга. Огледа се отчаяно. Урина се стичаше по краката му.
Тогава великанът проговори:
— Ow hanow bos T’di Cho. My bos an den kewesel yn why — МОЕ ИМЕ ТАЙ ЧО. АЗ ЧОВЕК, КОЙТО ГОВОРИ С ТЕБЕ.
Великанът млъкна, после влезе в стаята и застана там, разперил ръце встрани. Жест, който бе предназначен да каже „виж, аз не те заплашвам с нищо“, но човекът бе висок почти два пъти колкото най-високия човек, когото Ким някога бе виждал. Приличаше на боговете, които тогава Ким бе видял в Глината, ала крайниците и тялото му бяха черни като пръст, а очите му приличаха на черни скъпоценни камъни сред чистата стъклена белота на лицето му.
Това бе жестоко лице. Лице в странно противоречие с меката окуражителност на гласа.
Ким оголи зъби и изръмжа.
И тогава великанът направи нещо съвсем неочаквано. Коленичи. Все още беше по-висок от Ким, но сега не изглеждаше вече чак толкова страшен. Разперил ръце, той заговори отново:
— My golyas why, Kim. — Наблюдавам те, Ким. — My gweles pandra why canna obery. — Виждам какво можеш да правиш. — Why a-vyn bewa a-ughof? — Искаш ли да живееш горе?
Мракът в него бавно се разсейваше. Той си пое дъх и отговори:
— MY A-VYN. — Искам.
Великанът кимна.
— Да. Ena why gweres-vy. — Добре. Тогава ми помогни. Bysy yu dheugh obery pandra my kewesel. — Трябва да правиш всичко, каквото ти кажа.
Великанът протегна ръка и обели плътта от лицето си. Под него имаше второ лице — устата се усмихваше в червено, показвайки съвършени зъби. Вътрешната му уста. Значи изобщо не е бил направен от стъкло.
Ким си помисли за онова, което му беше казал великанът. Прекалено общо беше. Поклати глава.
— Ny puptra. — Не всичко.
Великанът кимна. Този път думите излизаха от вътрешната му уста. Останалата плът висеше около брадичката му.
— Ny puptra. Mes moyha talcow. — Не всичко. Но повечето неща. — May ef gul styr. — Когато има смисъл.
Обмисли го. Не го обвързваше кой знае колко.
— Да — каза тихо той.
— Flowr — усмихна се отново великанът. — Чудесно. — Ena bysy yu dheugh onen tra a-dherak pup ken. — Значи трябва преди всичко да ми отговориш на един въпрос. — Pyu dysky why fatel vyvera? — Кой те е научил да броиш?
Андерсен седеше зад бюрото си и преглеждаше доклада на Тай Чо. Бе краят на първата седмица на привикване. Нормално следваха още седемнадесет седмици търпеливо наблюдение, но Тай Чо бе помолил нещата да се ускорят. Андерсен с готовност се съгласи. Същата сутрин бе разговарял с първия секретар на един от заместник-министрите и му бяха съобщили, че молбата му да бъде изслушан била отхвърлена. Което означаваше, че директивата е последна. И все пак нещата не стояха чак толкова зле. През последната седмица беше доста зает.
Вдигна поглед и изсумтя.
— Добре — каза той просто и отмести папката встрани. — Ще подпиша препоръката си. Съветът заседава утре. Ще поставя въпроса пред тях.
Тай Чо се усмихна и кимна с благодарност.
