Леко като въздуха и твърдо като стомана. Вещество, яко като междуатомните връзки и толкова леко, че триста нива от него да тежат колкото десетина кирпичени тухли. Вещество, толкова важно за съществуването на Града Земя, че използваха химическото му название изключително рядко. Познато беше просто като „лед“. Лед, защото в неукрасения си вид изглеждаше студено и крехко като най-тънкия слой замръзнала вода. „Надиплени“ слоеве лед — дебели едва няколко стотици молекули — оформяха нивата и стените на Града Земя. Оформени листове лед бяха основният материал за асансьорите и съединенията, мебелите и канализацията, дрехите и водопроводите, играчките и сечивата. Гъвкавостта и многостранното му приложение, това, че бе евтино и издръжливо — всичко това означаваше, че е заменило повечето традиционни материали.
Градът Земя бе огромен дворец от лед. Гигантска къщичка от карти — всяка карта толкова невероятно тъничка, че ако го сгънеха целия, нямаше да е по-дебел от лист хартия.
Бавно, едно по едно, Тай Чо обясни всичко това на Ким и забеляза как лицето на момчето светна от удоволствие. Не въздух, а лед! Това накара момчето да се засмее от радост.
— Значи колоните не го крепят да не падне, а го държат да не хвръкне! — каза той. — Държат го да не излети!
Сорен Бердичев погледна иззад купчината документи, които подписваше.
— Е, Блейк? Видя ли момчето?
Шефът на неговия „Личен състав“ се поколеба — достатъчно дълго, че да накара Бердичев да го погледне пак. Блейк явно се чувстваше не особено щастлив.
— Значи нямаме никаква полза от него?
— О, точно обратното, сър. Той наистина е такъв, какъвто е описан в доклада. Изключителен е, сър. Абсолютно изключителен.
Бердичев остави четката върху мастилницата и се облегна назад, после освободи суетящия се покрай него секретар.
— Значи постъпил си както се договорихме и си откупил неговия договор?
Блейк поклати глава.
— Боя се, че не, сър.
— Не те разбирам, Блейк. Оставил си да ни го отмъкне някой съперник?
— Не, сър. Директорът Андерсен ни предложи договор с изключителни права.
— Тогава какъв е проблемът? Предложи ли му посочената от мене сума? Пет милиона юана?
— Да… — Блейк преглътна. — Всъщност вдигнах я до осем милиона.
Бердичев се усмихна студено.
— Разбрах. Искаш да потвърдя увеличението?
— Не, сър. Нали разбирате, точно там е работата. Андерсен направо ме отряза.
— Какво?! — Бердичев се приведе напред. Очите му зад малките кръгли очилца се изцъклиха от гняв. — Осем милиона — и той ни отрязал?!
— Да, сър. Каза, че искал двадесет милиона минимум, иначе — никакъв договор.
Бердичев смаян бавно поклати глава.
— И ти просто си си излязъл, надявам се?
Блейк сведе поглед. Изчерви се.
Бердичев се приведе напред и му кресна:
— Хайде бе, човек! Изплюй го! Какво става?!
Блейк вдигна отново поглед — сега целият му маниер бе колеблив.
— Аз… Аз обещах на Андерсен да говоря с вас, сър. Казах му, че ще ви попитам дали сте съгласен със сделката.
— КАКВО?! — Бердичев се разсмя невярващо. — Двадесет милиона юана за шестгодишен пикльо?! Ти да не си луд, Блейк?
Блейк го погледна решително в очите.
— Вярвам, че той наистина струва толкова, сър. До последния йен. Не бих се осмелил да дойда при вас, ако не го вярвах.
Бердичев поклати глава.
— Не… Двадесет милиона! Изключено!
Блейк пристъпи напред и умолително се приведе пред началника си.
— Само да го бяхте видели, сър… Само да го бяхте видели със собствените си очи! Щяхте да разберете. Нищо подобно не съм виждал досега! Лаком, точно такъв е — гладен за знания! Наистина, сър, само да го видите!!!
Бердичев погледна ръцете на Блейк, отпуснати върху бюрото. Блейк веднага ги отмести, изправи се и отстъпи назад.
— Това ли е всичко, Блейк?
— Моля ви, сър. Ако размислите… Ако отделите време…
— Знаеш, че нямам — прекъсна го грубо той, раздразнен от неговата настоятелност. Грабна ядосано четката. — Убийството на сина на Танга хвърли всичко като във водовъртеж. Пазарът е изнервен, през цялата седмица имам срещи, за да успокоя нещата. Хората имат нужда от уверения, а това изисква време — погледна отново своя управител на „Личен състав“. Лицето му беше твърдо, гневно. — Не, Блейк, наистина нямам време.
— Простете ми, сър, но мисля, че в този случай трябва да отделите.
Бердичев се взря в Блейк за момент — чудеше се дали пък да не го уволни незабавно. Но нещо го караше да внимава. Блейк никога преди не си беше позволявал подобно нещо — никога не се бе осмелявал да му противоречи по този начин. Трябваше да има основателна причина. Погледна купчината документи, които чакаха подписа му, с почти невиждащ поглед. Опита се да се успокои и да си представи ясно нещата. После отново вдигна очи.
— Значи, мислиш, че си струва толкова? Двадесет милиона юана? Ами ако вземе, че хване някоя детска болест и умре? Ами ако излезе, че е от ония деца-чудо, които прегарят още преди да излязат от пубертета? Двадесет милиона юана. Доста големичка сума е, дори за нашите мащаби.
Блейк сведе глава — сега, след като беше накарал Бердичев да се вслуша, беше самото покорство.
