Нищо. Всичко вървеше добре. Няколко секунди по-късно в главата му прозвуча втори сигнал и той бързо се раздвижи — тялото му отреагира почти без мисъл, вършеше онова, което бе репетирал сто пъти за последните няколко дни.
Усещаше как хората му го следват в тъмнината — 264 души, елитно обучени. Най-добрите в Град Европа.
На върха на стълбата Еберт спря. Докато неговият сержант Одън нагласяше заряда под дебелата метална врата, той се загледа през мрака към континента. Хамерфест беше на осем ли източно оттук — като обширен къс от ледник, вдаден в студеното северно море. На север и на юг високата стена на Края на Града се простираше в далечината като накъдрена панделка и бледата й белота беше осветена отвътре — тя проследяваше бреговата линия на древния Норвежки Финмарк. Потрепери и се обърна; усещаше невидимото присъствие на старата крепост, надвесена над него в безлунния мрак. Страхотно място. Точно такъв пейзаж човек би очаквал да види на място, където „Сим Фик“ са построили специален изследователски център.
Одън се приближи. Двамата се свиха зад противовзривния щит и смъкнаха инфрачервените лещи върху очите си. Зарядите щяха да се взривят автоматично при третия сигнал. Чакаха. Без предупреждение нощта прокънтя от цяла серия взривове, някои наблизо, други — по-надалеч. Пуснаха щита да падне напред и без да изчакат да се разреди димът, скочиха през зейналата врата, последвани от още дузина души. В петнадесет други точки на острова се случваше съвсем същото. Дори, щом влезе в празния коридор, чу първите отекващи изстрели.
Първото разклонение се оказа точно там, където трябваше да бъде. Еберт застана на ъгъла с насочен наляво поглед, опрял приклада на рамо — търсеше мишени в мрака пред себе си. Изчака, докато отрядът му се строи зад него, и преброи хората си — пръв беше Одън. Напред беше първият стражеви пост — ако плановете бяха точни, — а зад него — първата лаборатория.
Еберт докосна ръката на последния, след това пак погледна нататък, откъдето бяха дошли. За миг му се стори, че нещо там се раздвижи несигурно, но с инфрачервеното зрение не забелязваше нищо. Обърна се бързо и се затича след отряда си — чуваше как ботушите им отекват по пода пред него. Но едва направи десетина крачки и подът сякаш пропадна — той се затъркаля по някаква наклонена повърхност.
Разтвори крака, за да забави движението, й се опита да забие пушката си в гладката, прилична на стъклена повърхност. Постепенно се забави, хлъзна се вляво и изведнъж се блъсна в стената. За миг изгуби ориентация — тялото му яростно се извъртя. Чу как пушката изтропа нанякъде, после отново се хлъзна надолу, този път с главата напред. Виковете сега се чуваха по-отблизо, смесени с дрезгаво мърморене. Миг по-късно болезнено тупна върху купчина тела.
Изстена, огледа се и забеляза Одън, надвесен над него; позна го по осветения опознавателен знак под шията му.
— Има ли ранени? — тихо, почти без дъх попита Еберт, докато Одън му помагаше да се изправи.
Одън се наведе по-близо и прошепна в ухото му:
— Мисля, че Лейтър е мъртъв, сър. Счупен врат. Беше точно зад мене, когато стана. Има и още неколцина по-леко ранени. Иначе обаче…
— Богове… — Еберт се огледа. — Къде сме?
— Не знам, сър. Нямаше на картата.
От три страни ги обкръжаваха вертикални стени, високи четиридесет, а може би и петдесет чи. Сякаш бяха на дъното на дълбок кладенец с квадратна основа. Еберт отстъпи и се взря в мрака нагоре — опитваше се да схване.
— Виж — посочи той нагоре след миг. — Ако успеем да метнем въже, може и да се измъкнем.
— Ако не дойдат да ни приберат преди това.
— Прав си — Еберт си пое въздух и кимна. — Разруши повърхността на шест-осем чи нагоре по хълма. Дотогава копелетата нека си траят, а?
Сержантът се поклони леко, обърна се и излая заповед на един от хората си. Междувременно Еберт извади две гранати от колана си. Беше трудно да се прецени точно на какво разстояние оттук е входът на коридора. Вероятно на тридесет чи. Може би и повече. В топлинното излъчване имаше съвсем лека промяна — слаб намек за някакво очертание. Стисна едната граната, дръпна халката, наведе се назад и я метна в мрака. А ако не улучеше…
Чу някакво тракане по повърхността отгоре. Чу викове на изненада и паника. После мракът внезапно се изпълни с ярка светлина. Щом тя намаля, хвърли и втората граната, този път по-уверено — целеше се в тлеещия в червено вход на тунела. Някой там горе пищеше — ужасен, неестествен, пронизителен писък, който смрази кръвта му. След това и вторият взрив накара въздуха да затрепери. Пищенето рязко спря.
Еберт се обърна. Одън се бе вкопчил с „котки“ на краката в хлъзгавата повърхност на склона. Сега стоеше там изправен, с опряна на бедрото насочена пушка и чакаше заповеди от своя капитан.
— Добре — обади се Еберт. — Опитай се да го закрепиш на тавана на тунела. Веднага щом е готово, тръгвам. След като се изкача, на всеки десет секунди да ме следва човек. Разбрано?
— Тъй вярно, сър.
