— Съгласен съм, сър. Но аз временно се договорих за плащане на шест вноски. Двадесет процента при подписването, четири изплащания от по десет процента за две години и четиридесет процента при доставянето на момчето при нас на шестнадесетгодишна възраст. Освен това ще има клаузи и за връщане на парите в случай на смърт или злополука. Рискът значително намалява.
Бердичев се замисли за момент. Това повече приличаше на онзи Блейк, когото познаваше и ценеше.
— Хващаш ли се на бас, Блейк?
— Какво искате да кажете, сър?
— Залагаш ли на твоя човек? Ще заложиш ли работата си срещу това, че момчето ще ме впечатли?
Блейк сведе очи. По устните му бавно се плъзна усмивка.
— Мисля, че вече съм я заложил.
— Ким! Какво, по дяволите, правиш?!
Ким се извърна от полуразглобения тривизор и се усмихна. Ужасеният Тай Чо се втурна през стаята и го дръпна от машината.
— Куан Йин! Не разбираш ли, че това можеше да те убие?! В това нещо има достатъчно ток, че да те изпържи, докато станеш на пепел!
Ким поклати глава.
— Сега вече няма — той хвана Тай Чо за ръката, отвори дланта му и пусна нещо в нея. Тай Чо се облещи срещу малката, матовочерна четвъртита тръбичка за миг, после, щом разбра какво представлява, я хвърли, сякаш беше нажежена. Беше енергийният източник.
Коленичи и постави ръце върху раменете на момчето. Изгледа го кръвнишки, за първи път наистина ядосан.
— Забранявам ти да се ровиш по подобен начин в машините! Ако направиш нещо не както трябва, те могат и да те убият! Късмет имаш, че си жив!
Ким отново поклати глава.
— Не — отвърна той тихо, явно потресен от гнева на Тай Чо. — Не и ако си наясно какво правиш.
— А пък ти си много наясно, нали?
— Да… — момченцето потрепери и отмести очи.
Тай Чо, чийто гняв бе подхранван от страха му за Ким, усети, че омеква, макар че беше важно да опази момчето невредимо. Продължи да говори със суров, твърд глас.
— Откъде знаеш?
Ким го погледна — широко отворените му тъмни очи го пронизваха със странната си трескавост.
— Питах оня човек… инженера по поддръжката. Той ми го обясни. Показа ми как да го разглобя цялото и после пак да го сглобя. И как работи. На какви принципи.
Тай Чо за миг остана мълчалив.
— Кога?
Ким сведе поглед.
— Тази сутрин. Преди звънеца.
Тай Чо се засмя.
— Преди звънеца ли?! — Звънецът биеше в шест. Преди това килията на Ким, както и всички други, беше заключена. — Да не би да ти е дошъл на гости? И си е носил тривизор под мишница?
Ким поклати глава, но нищо не каза.
— Кажи ми истината, Ким. Ти просто се ровичкаше, нали? Експериментираше.
— Да, експериментирах. Но не се ровичках. Знаех какво правя. И ти казах истината, Тай Чо. Никога не бих те излъгал.
Тай Чо седна на петите си.
— Тогава не те разбирам, Ким.
— Аз… — Ким вдигна очи. Снежнобялата му шия странно се беше изчервила. — Аз се измъкнах от килията и слязох тук, долу. А пък човекът тъкмо работеше тук — преглеждаше машината.
Тай Чо мълчеше. Взря се задълго в Ким, после се изправи.
— Знаеш, че това е невъзможно, Ким. Ключалката има електронен код.
— Знам — отвърна просто Ким. — А генератор на случайните числа всеки ден сменя комбинацията.
— Значи разбираш защо не мога да ти повярвам.
— Да. Само че аз отвинтих ключалката.
Тай Чо поклати глава — търпението му се бе изчерпало.
— Но ти не можеш, Ким! Щеше да бъде регистрирано като повреда. Алармата веднага щеше да се обади.
Ким клатеше глава.
— Не. Не точно това исках да ти кажа. Аз извадих КЛЮЧАЛКАТА. Електрониката си е още там. Така ги нагласих, че отново да регистрират „заключено“, като затворя вратата.
Тай Чо все още не беше убеден.
— И с какво направи всичко това? Заключващият механизъм е много фин! Както и да е, цялото това нещо е покрито с предпазна пластина!
— Да — каза Ким. Изчервяването му беше преминало. — Това беше най-мъчното. Да отмъкна ей това — той извади спретнато пакетче от джоба на туниката си и го подаде на Тай Чо. Оказа се комплект фини като скалпели инструменти.
— Дубликатите — поясни Ким. — Инженерът по поддръжката сигурно още не се е и усетил, че не са у него.
Тай Чо се взира в инструментите още миг, след това отново погледна Ким.
— Небеса… — каза той тихо. — Значи е вярно?!
Ким кимна. Усмивката се върна на лицето му.
— Точно както ти казах, Тай Чо. Никога не бих те излъгал!
Директорът Андерсен се поклони ниско на Бердичев, щом той влезе в офиса. Бе прекарал сутринта в четенето на досието на собственика на „Сим Фик“ и бе впечатлен от прочетеното. Той беше човек, извел компанията си отникъде до осемнадесетото място в списъка Хан Сен само за някакви си десет години. Сега се говореше, че богатството му възлизало на осемнадесет милиарда юана. Не беше сума като за Танг, но с нея би се задоволил всеки древен император.
— Присъствието ви тук е чест за нас — и той му предложи своето кресло.
Бердичев не му обърна внимание.
— Къде е момчето? — обади се нетърпеливо той. — Бих искал да го видя. Веднага.
— Разбира се — Андерсен погледна Тай Чо, застанал срещу вратата редом с Блейк. Тай Чо се поклони и се обърна да подготви нещата.
Бердичев се взря студено в директора.
