Бердичев се поколеба за миг, втренчен в договора — чудеше се как ли ще е най-добре. Първият му подтик беше да го накъса на парченца, но сега не знаеше какво да прави. Отново погледна момчето. Ако то беше син на Едмънд Уайът — а това можеше да се докаже много бързо чрез изследване на генотипа, — то не струваше и един йен, да не говорим за двадесет милиона юана, защото бе обречен на смърт — законът постановяваше, че цялото семейство на предателя споделя съдбата му до трето поколение — предци и потомци.
Погледна Андерсен. Човекът беше примрял от страх.
— Десет милиона — каза.
Щеше да протака. Може би дори щеше да поръча генотипното изследване, за да се увери. Но после? Потръпна. После нямаше да предприема нищо.
— Петнадесет — отвърна Андерсен. Гласът му издаваше колко плах се чувства в момента.
— Десет, иначе ще помоля приятелите ми в Камарата да ви закрият след две седмици, а не след осем.
Забеляза как Андерсен примигна от изненада и преглътна. Щом разбра как стоят нещата, директорът сведе глава.
— Добре. Да приключваме веднага. — Но си мислеше: Кой друг би забелязал приликата? Кой друг знаеше за посещението ни при Мигтерна? Кой освен мене и Леман?
Може би всичко щеше да се нареди. И може би в края на краищата, можеше да помогне на мъртвия си приятел. Може би сега би могъл да облекчи чувството за вина, което го измъчваше, откакто умря Едмънд.
Бердичев потрепери и отново погледна момчето. Да, а може би в същото време бих направил услуга и на себе си.
Когато всичко свърши, Тай Чо се върна в залата за лекции. Носеше поднос, а в джоба му беше нещото, което директорът му беше дал да го върне на Ким. Постави подноса на бюрото, до машината на „Сим Фик“, после седна на съседната табуретка.
— Добре тръгна тази сутрин — той протегна ръка и разроши хубавата черна коса на Ким. — Директорът е много доволен от тебе.
— Че защо да е доволен?
Тай Чо сведе поглед.
— Наблюдаваше те, докато работиш. А с него имаше и един много важен човек. И този важен човек е решил да те… да те осинови.
— Да ме осинови?!
— О, не се тревожи, Ким. Ще живееш тук, докато навършиш шестнадесет години. Но после ще отидеш да работиш в една компания. Същата, която произвежда ей тия, като стана дума.
Протегна ръка и докосна усъвършенстваната „Художествени форми“, все още изненадан от онова, което беше направил Ким.
— Бердичев — каза Ким.
Тай Чо се разсмя от изненада.
— Да. Как позна?
— Даваха го по новините преди два дена. Казаха, че е собственикът на „Сим Фик“.
— Точно така. — А СЕГА И ТВОЙ СОБСТВЕНИК. Мисълта тревожеше Тай Чо — макар че защо с Ким да постъпват по-различно, отколкото с всички останали, които не познаваше. Като му дойдеше времето, така ставаше с всичките му възпитаници. Бяха спасени — но в същото време бяха нечия собственост. Потръпна, после взе чашката от подноса, подаде я на Ким и загледа как момчето жадно я пресушава.
— Имам и нещо за тебе — той отново напълни чашката от каната. — Обикновено не позволяваме на нашите момчета да си пазят неща от времето, когато са живели в Глината. Директорът Андерсен реши, че в твоя случай можем да направим изключение.
Тай Чо го извади от джоба си, сложи го в ръката на Ким и сви юмручето му около него.
Ким разтвори длан и се засмя лекичко. Вдигна медальона, докосна висящото кръгче с пръст и го накара да се завърти. То се забави, след това се завъртя обратно и взе да се върти напред-назад. Изглеждаше зарадван от подаръка — и все пак, когато отново погледна Тай Чо, очите му бяха потъмнели от болка.
— Какво е това? — попита Тай Чо.
— Бодмин.
Тай Чо поклати глава.
— Какво? Не мога да схвана, Ким.
— Мястото, откъдето идвам. Нарича се Бодмин, нали?
Тай Чо се засмя от учудване.
— Ами да, чак сега се сетих. Но ти как разбра?
Ким се наведе напред, топна пръст в чашата и започна да рисува по масата — топваше пръста си всеки път, когато изписваше буква.
— Стрела. Дупка. Женски гърди. Пръстен. Обтегнат лък. Два стръмни върха. Изправена колона. Порта. Око с вдигната вежда. Близо до портата имаше такава табела. На шест ли от нея.1
— Мили — поправи го Тай Чо. — Но… няма значение. Изненадан съм.
— Защо?
Тай Чо замълча за миг.
— Всичко ли помниш?
Ким поклати глава — очите му отново се изпълниха с тъга, още по-силна отпреди.
— Не. Не всичко. Бях заспал, нали разбираш. Много дълго спах. И после се събудих. Светлината ме събуди.
Мракът се разстилаше над водата като масло. Почти се беше съмнало, но тук, в далечния север, денят щеше да изгрее едва след месец. Лежаха мълчаливо в плоскодънните лодки на половин ли от брега на острова и чакаха сигнала да се обади в главите им. В 05 часа и 10 минути той дойде и те започнаха да се придвижват навътре — лицата и ръцете им бяха почернени, тъмните им дрехи се сливаха с мрака.
Ханс Еберт, който командваше нападателния отряд, пръв излезе на брега. Сви се върху гладките каменни стъпала и зачака, вслушвайки се в постоянния плисък на вълните, разбиващи се в скалите долу.
