— Гарантирате ли, че момчето не знае, че го наблюдават?
— Разбира се. Ние тук винаги сме работили така. Имаме стая за наблюдения. Помощниците ми ще ви донесат нещо разхладително…
Бердичев рязко го прекъсна. Светлината проблясваше в очилата му.
— Няма да пием нищо. Само ми покажете момчето, директоре. Искам да видя защо си мислите, че можете така да ме обиждате.
Андерсен пребледня.
— Аз… — той отново се поклони. Устата му бе пресъхнала от страх. — Аз… ще ви заведа веднага.
Двете машини бяха поставени върху работната маса точно както бе поискало момчето. Едната беше тривизорът „Мед Фак“, върху който Ким бе работил по-рано, другата — стандартна „Художествени форми Сим Фик IV“. Между тях бе поставен пълен комплект инструменти.
— Какво е това? — Бердичев седна пред наблюдателния прозорец само на една ръка разстояние от ръба на масата.
— Момчето ги поиска.
Андерсен преглътна — молеше се Тай Чо да излезе прав. Само той знаеше колко много зависи от това.
— Според… според мене иска да опита нещо.
Бердичев се извърна леко и изгледа студено Андерсен.
— Не ви разбирам, директоре. Да опита какво?
Андерсен поклати глава, после спря и се усмихна. Знаеше, че трябва да извлече възможно най-доброто от всичко това.
— Точно там е работата. Никога не сме съвсем сигурни какво всъщност е замислил Ким. Точно затова е толкова ценен. Толкова е непредсказуем. Толкова изобретателен.
Бердичев за миг се втренчи в Андерсен, после се обърна. Изглежда, далеч не беше убеден. Сякаш единствената причина изобщо да се намира там бе абсурдно високата сума, която му бяха поискали срещу договора на момчето. Андерсен се отпусна на облегалката на празния стол до Бердичев — чувстваше се слаб. Момчето щеше да провали всичко! Знаеше си! Всичко щеше да тръгне накриво, той щеше да бъде унизен, и то пред Бердичев. Още по-лошо — това можеше и да е краят на всичко: закриване на Проекта, ранно пенсиониране за самия него. Потръпна, извади ветрилото от пояса си, отвори го и започна да си вее.
— Предполагам, че смята да прави нещо с тези две машини?
Ветрилото на Андерсен застина.
— Предполагам.
— И откога е при вас?
— От двадесет и три дена.
Бердичев се разсмя.
— Не е възможно. Най-добрите ни инженери с месеци се учат как точно се оперира с тези машини.
— Четири месеца интензивно обучение — обади се Блейк от дъното на стаята.
— И се е научил самичък?
Андерсен облиза устни.
— За два дена.
Бердичев се облегна назад и отново се разсмя.
— Наистина, вие просто си правите майтап с мене, директор Андерсен. Прахосвате ценното ми време. Ако е така…
Андерсен се поклони ниско.
— Повярвайте ми, ши Бердичев, никога не би ми и хрумнало подобно нещо! Моля ви, имайте търпение. Сигурен съм, че момчето няма да ви разочарова.
Вратата в дъното на залата за лекции се отвори и влезе Тай Чо с момчето. Андерсен наблюдаваше Бердичев — забеляза, че се намръщи, после на лицето му се изписа странен израз.
— Къде го намерихте това момче?
Блейк отговори, преди Андерсен да успее да гъкне:
— На Западния остров, сър. Идва от Кантон Кернуол.
Бердичев кимна. Сякаш го бе обхванала странна трезвост.
— А, да. Много добре го познавам. Ходил съм там веднъж. С приятели.
Тай Чо коленичи и заговори нещо на момчето, след това го пусна. Ким притича през стаята — лицето му беше въплъщение на нетърпението. Качи се на една табуретка и веднага се захвана за работа — първо разглоби вътрешното устройство на тривизора, после придърпа към себе си тежката машина за „Художествени форми“.
Вперил поглед в момчето, Бердичев усети вътрешен хлад. Приликата беше обезпокоителна — изкривяването на оригинала беше гротескно, признаваше го, но по някакъв начин така приличаше на НЕГО, че просто един поглед към момчето го връщаше към всички онези чувства. Към цялата любов, вина и болка.
ЕДМЪНД — помисли си той. — ТИ СИ СИН НА ЕДМЪНД УАЙЪТ. БИХ СЕ ЗАКЛЕЛ.
Наблюдаваше го — едва съзнаваше какво прави момчето, забелязваше само онази странна, неочаквана прилика. Трябваше да погледне холограмата, която му беше дал Блейк. Трябваше да намери време да я погледне. Но беше твърде зает. Иначе щеше да дойде тук много по-рано, сигурен беше.
Нормално той веднага би го сметнал за един от странните номера, които животът погажда на хората, но в този случай всичко съвпадаше. Съвпадаше абсолютно точно. Момчето не само беше на съответната възраст, но и идваше от съответното място.
Едмънд беше с мен. Там, долу, в Глината. Преди седем години. Едмънд, Пьотър и аз. Там, долу, в мрака под Града. Да… Той беше с нас, когато отидохме да видим Подградния крал, Мигтерна, в замъка му в древния Бодмин. Беше с нас, когато посетихме публичния дом на Мигтерна. И сега семето му се връщаше. ОТ МРАКА.
Потръпна и се изправи.
— Достатъчно.
Андерсен, объркан, се поклони ниско. Лицето му беше бяло като платно, очите му се оцъклиха от внезапно обзелата го паника.
— Моля ви, ваша светлост, изчакайте. Изчакайте само още малко. Та той едва започва.
Бердичев, без да му обърне никакво внимание, се извърна към Блейк:
— У тебе ли е договорът?
Блейк измъкна договора от чантата си и му го подаде.
