Бавно, почти незабележимо Леман се придвижи към кръга на своите познати тъкмо когато новобрачните спряха при Пей Чао Ян, застана с лице срещу тях. Сега на огромния екран не се виждаше нищо освен лицето му, втренчено в тях. Лице, реконструирано от дузина отделни ъгли. Всичко между обектива и лицето му беше изтрито, затулващите го образи от времето на убийството бяха изчистени от компютърната памет.
— Не… — изстена тихо Ли Юан. Гърдите така го стягаха, че почти се задушаваше. Болката нарастваше с всеки миг. Бавно, толкова бавно вървяха секундите — а после цялото лице на Леман сякаш замръзна.
— Очите му — прошепна Толонен. Гласът му бе изпълнен с болка. — Виж очите му…
Ли Юан простена. Чертите на Леман се бяха оформили в маска на загриженост, но очите му се смееха, зениците му бяха разширени, възбудени. И там, в тъмния център на всяко око, се отразяваше образът на Пей Чао Ян, който се бореше с Хан Чин. Там — удвоен, изкривен в изпъкналия мрак.
— НЕЕЕЕ! — Юан скочи на крака, стиснал юмруци; лицето му беше озъбена гримаса на болка и копнеж. — Хан! Мили Хан!
Когато Еберт се свести, жената лежеше до него мъртва; по-голямата част от главата й бе отнесена от изстрел. Сержант Одън бе коленичил над него и стреляше с автомата по гредите над тях.
Вдигна глава, но веднага я отпусна — за миг го обля вълна от мрак, придружена с остра болка. Чувстваше мека мокрота на тила си — там, където болката беше най-силна. Докосна го леко, после отново затвори очи. Можеше да е и по-зле, помисли си. Можеше и да съм мъртъв.
Одън отново стреля нагоре, след това го погледна.
— Добре ли сте, сър?
Еберт се изкашля и се насили да се усмихне.
— Нищо ми няма. Какво става?
Одън мръдна пушката си и отново насочи поглед към паяжиноподобната конструкция от греди и мертеци горе в мрака.
— Нещо там горе се раздвижи, но в момента не става кой знае какво.
Еберт се опита да фокусира поглед, но откри, че не може. Отново затвори очи — в главата му кънтеше, болката го поглъщаше. Одън продължаваше да говори:
— Тук е също като гнездо на плъхове. Много е странно обаче, сър. На тяхно място бих пускал цели кофи гранати. Бих поставил мрежа от автоматични оръжия.
— Може и да са поставили — измънка Еберт. — Може пък да не е останал никой, който да оперира с тях.
Одън го погледна загрижено.
— Сигурен ли сте, че сте добре, сър?
Еберт отвори очи.
— Главата ми… Нещо е станало с главата ми.
Одън остави автомата и внимателно повдигна главата на Еберт с една ръка, а с другата я опипа леко.
Еберт се намръщи.
— Богове…
Одън коленичи, шокиран от степента на нараняването. Замисли се за миг, после извади малък спрей от джоба на туниката си и напръска тила на Еберт. Еберт заскърца със зъби — болката беше студена, свирепа, изгаряща, — но дори и не гъкна. Одън пусна спрея и извади бинт за спешни случаи — подплатен квадрат, педя широк — от друг джоб и го прилепи към раната. След това сложи Еберт да полегне, обърна го настрани и отпусна яката на туниката му.
— Не е чак толкова зле, сър. Раната не е дълбока. Преди да успее да ви навреди сериозно, тя беше вече мъртва.
Еберт погледна Одън в очите.
— Май трябва да ти благодаря.
Одън бе вдигнал пушката си и отново се взираше в мрака отгоре. Бързо погледна надолу и поклати глава.
— Няма нужда, сър. Беше мой дълг. Както и да е, никой от нас не би оцелял дълго, ако не си помагаме.
Еберт се усмихна — простотата на онова, което бе казал Одън, странно го бе стоплила. Болката утихваше, мракът в главата му се разсейваше. Огледа се около Одън и откри, че вижда доста по-ясно.
— Къде е Шпиц?
— Мъртъв е, сър. Нападнаха ни отзад, докато пресичахме кръстовището.
— Значи сме останали само двамата.
— Да, сър — Одън още веднъж огледа тавана над главите им напред-назад и метна пушката на рамо.
— Ще се наложи да ви нося, сър. В края на коридора има шахта със стълби. Ще сме късметлии, ако намерим там, горе, някой от нашите. Чух гласове отгоре. Мъжки гласове. Мисля, че са някои от нашите.
Одън хвана Еберт под мишниците и издърпа ранения в седнало положение, после коленичи и като влагаше цялата си сила в това, метна капитана си през рамо. Той се сви там за миг, за да запази равновесие, протегна дясната си ръка и вдигна пушката си.
Ли Юан я откри в източния дворец в Сечуан, седяща сред своите прислужнички. Стаята бе голяма и просторна и от едната страна излизаше на балкон, от който стъпала водеха надолу към голямо зелено езеро. Вън денят беше слънчев, но в стаята бе сенчесто. Светлината, отразяваща се от езерото, къпеше украсения таван в постоянно променящи се шарки в сребърно и черно, а под тях всичко тънеше в мрак.
Фей Йен беше облечена в цуи и шан — грубото конопено платно бе непоръбено, както изискваше траурът първа степен за чан цуи. Пред нея се простираха три години траур — в действителност двадесет и седем месеца. Всички прислужнички, насядали около нея, бяха в прости бели дрехи, а в една бяла кръгла купа до стола с висока облегалка, на който тя седеше, вехнеше букет цветя — тяхното алено-златно великолепие бавно умираше.
