Близо до върха на стълбището той забави ход и се огледа — очите му бяха на равнището на пода, дулото на автомата му дебнеше за мишени. Откритото пространство беше обширно, приличаше на пода на някакъв склад — тук-там по него имаше огромни четириъгълни бетонни бункери. Таванът беше високо горе, пресечен от кръстосващи се греди. Купчини от щайги стърчаха тук-там, а наблизо бяха паркирани електрокари. Иначе мястото изглеждаше безлюдно.
— Не ми харесва — прошепна тихо Одън на Еберт. — Всичкото това там. И после — нищо. Няма как да сме ги изтрепали всичките. Ами нашите къде са?!
— Това какво представлява?
— Нещо като склад. Огромно място. Има и някакви бункери. Изглеждат празни, но като нищо може някой да ги пази.
Еберт преглътна болезнено. Главата го болеше — висеше и в нея се бе насъбрала кръв; повръщаше му се. Гласът му беше слаб.
— Хайде да се подслоним някъде, където да ме сложиш да легна.
Одън се поколеба.
— Не зная, сър. Според мен това е капан.
Гневът за миг потисна умората на Еберт.
— Сигурно. Но май нямаме кой знае какъв избор, а? Не можем да слезем обратно. Не можем и да останем много време тук.
Одън пренебрегна острия тон на капитана си и заоглежда внимателно привидно празния склад. Нищо. Беше почти сигурен, че там няма нищо. И все пак инстинктът му подсказваше друго. Точно така би постъпил и самият той. Да удариш здраво веднъж, след това пак и пак, и пак. И после, когато врагът очаква Най-лошото, да се спотаиш. Да го накараш да си помисли, че те е победил. Да му позволиш да те доближи със съпротива. Да го привлечеш до сърцевината на своята защита. И след това…
Гласът на Еберт прокънтя в тишината:
— Богове, сержант, не стой така, направи нещо! Умирам!
Одън потръпна.
— Добре… Ще намерим подслон. Ще ви сложа някъде да легнете.
Пое си дълбоко въздух, задържа го няколко секунди и се хвърли нагоре по последните няколко стъпала — очакваше всеки момент да попадне под тежък автоматичен огън или някой от големите лазери да го пререже на две, но нищо не стана. Побягна колкото му сили държат, прегъваше се и залиташе — Еберт изведнъж беше станал много тежък.
Преодоля пространството между две купчини сандъци без отличителни белези и се обърна към стълбището. Би се заклел, че за миг мярна някаква глава, точно там, откъдето току-що бе дошъл. Пое на пресекулки дъх, пусна оръжието и внимателно свали Еберт от рамото си, после го нагласи на земята.
— Трябва да намерим помощ за вас, сър. Изгубили сте много кръв.
Еберт бе затворил очи.
— Да — простена той болезнено. Гласът му се бе превърнал в шепот:
— Давай. Бързо. Ще се оправя.
Одън кимна и протегна ръка за оръжието. Поопипа, след това ръката му бавно се сви в юмрук. Инстинктът. Трябваше да се довери на инстинкта си. Вдигна ръце, изправи се и се обърна бавно с лице към човека с автомата, застанал само на няколко крачки от тях.
— Точно така, сержант. Дръжте си ръцете вдигнати и не правете никакви резки движения. Излезте сега тук, на открито.
Човекът отстъпи назад с насочено дуло, а Одън пристъпи напред. Беше висок, доста мършав хан с дълго, конско лице и с голяма уста. Беше облечен в бледозелена униформа с емблемата на „Сим Фик“ — двойната спирала — на ревера и на кепето. Емблемата на гърдите му изобразяваше мечка, нападнала ято малки копринени пеперудки, и означаваше, че е офицер пети ранг — капитан.
Щом Одън излезе на открито, се приближиха и други стражи — излязоха иззад сандъците и го обкръжиха.
— Добре — каза капитанът и даде знак на неколцина от хората си. — Бързо! Закарайте другия в лазарета. Не искаме да умре, нали така?
Очите на Одън се разшириха от изненада и той се полуизвърна — видя как те се приближиха до Еберт и внимателно го вдигнаха на носилка.
— Какво става тук? — погледна той капитана от „Сим Фик“. — На какво си играете?
Капитанът наблюдаваше как хората му отнасят Еберт, после се обърна към Одън и отпусна пушката си.
— Съжалявам, сержант, но не можехме да си позволим да рискуваме. Не исках да изгубим още хора заради недоразумение между нас — той неочаквано се усмихна. — Вече сте в безопасност. Базата е освободена. Вмешателството е отстранено.
Одън се разсмя — не вярваше на ушите си.
— Вмешателство ли? Какво искате да кажете?
Усмивката на хан-а се разля по лицето му.
— Да. Без предупреждение в инсталацията бе проникнала терористична група и я беше завзела. Разбрахме едва тази сутрин. Пристигнахме веднага щом беше възможно.
— Ама че съвпадение — Одън веднага схвана какво се бе случило и му призля. Беше станало точно както го каза на Еберт. Бяха ги натопили. Цялата работа си беше нагласена. Шарада. И само за да може „Сим Фик“ да се откачи от въжето.
— Да. Но и щастливо, нали? Ако не бяхме дошли, всички до един щяхте да сте мъртви. А сега повече от дузина от вашите успяха да се измъкнат живи.
Одън потръпна — сети се за всички онези свестни хора, които се биха редом с него. Сега бяха мъртви. Мъртви просто заради спасението на нечий копелдашки задник от горните нива.
— Ами терористите?
— Всичките са мъртви. Бяха се барикадирали в лабораториите. Боя се, че се наложи да ги отровим с газ.
